Г-н Керемедчиев, припомнете ни историята на Младежка формация за театър „Импулс”.
МФТ „Импулс” при Народно читалище „Развитие – 1869” – Разград съществува отдавна. Аз съм щастлив, че наследих един запазен символ на театралното изкуство в нашата област, покорил редица фестивали и сцени в България. Искам да благодаря на Мария Петрова-Енева, която създаде този състав и по стечение на обстоятелствата се наложи аз да поема ръководството му впоследствие. Чудесен състав, нека пак да повторя – „запазена марка” във времето. Аз съм ръководител на тази формация от декември 2016 г. Тогава, при първото обявление за кастинг, се явиха над 20 ученика в различни възрастови групи. Първоначално имах намерение да създам два състава – с ученици до 14-годишна възраст и втори – до 19 г. Но стана така, че основният състав се оформи от по-голямата възраст и затова потърсих „заглавие”, което най-добре да ни подхожда. Прецених възможностите на децата, а се появиха много интересни и талантливи кандидати от Разград. За съжаление при по-малката възраст не успяха да се случат нещата.
Какво Ви вдъхнови да направите точно „Женско царство”? Има ли този спектакъл конкретни послания към съвременния човек?
Самият автор е определил жанра на представлението като народна приказка – именно това ме впечатли. Знаете, че в народните приказки се случват чудеса – там има вълшебства, има феи, случват се невероятни неща, има много мъдрост, което обаче допълнително довежда до някакъв катарзис, можем да си направим съответните изводи за различни ситуации и в нашия живот. Театърът е отражение на съвременния живот. Тази пиеса е писана преди доста време и е много играна. Лично аз съм участвал в реализацията на този спектакъл под режисурата на Румен Велев в Драматичен театър „Антон Страшимиров” в Разград. Тя винаги е вълнувала зрителите със своите вечни проблеми и вечни въпроси, които възникват, като архетип на войната между половете. И обърнатата ситуация, в която навлизаме още с първите реплики на пиесата, започва да плаши, а след това – да разсмива зрителите. А за артистите съм сигурен, че силно се забавляват. Разбира се, тук се намесва и Божията ръка и на финала всичко се връща на мястото си, като се надяваме, че всеки е взел своите поуки и е направил своите изводи от представлението.
Кое е най-голямото предизвикателство в работата Ви с младите таланти? И какво Вие самият научихте в работата си с тях?
Най-напред искам да поздравя всички, които се включиха в реализацията на този спектакъл – и в лицето на артистите, и в лицето на тези, които помогнаха да бъде декорът ни автентичен. И още веднъж специалните ни благодарности към читалище „Напредък” в лицето на Илонка Неделчева и Стефан Иванов, които ни помогнаха. А аз съм изумен от всеотдайността на артистите, от тяхното трудолюбие, от тяхното единство в работата ни и най-важното е, че театър се прави от съмишленици. Защото ако всеки реши да изживява себе си и своите претенции на сцената, накрая остава сам. Театърът е такъв механизъм, че се самопречиства от такива елементи. А ние наистина живеем като едно голямо и задружно семейство. Всички проблеми обсъждаме заедно – свързани с пътуване или с театрални въпроси. Помагаме си и това сътрудничество се получава и на сцената. Те и в живота са си приятели. А младите хора зареждат с енергия. Те са постоянен извор на нови идеи, на новаторство, на особен поглед към всяко едно от събитията, които се случват в пиесата, а и с моя помощ успяваме да естетизираме тези идеи, защото знаете, че идеите могат да стигнат до неузнаваеми финали. А в театъра те са много необходими като по-разбираеми и четивно-символични предложения.
Как се чувстват младите актьори на професионалната сцена?
Мисля, че те нямат абсолютно никакъв проблем с професионалната сцена. Аз съм щастлив с първите две представления, които изиграхме миналата пролет на разградска сцена. Те показаха, че можем да се мерим с добрите професионални трупи. Това си пролича и впоследствие, когато този спектакъл го представихме и в Русе на Националния театрален фестивал, където двама от артистите получиха индивидуални награди за ролите, които изпълняват – Николай Пенчев за ролята на Божил и Стилян Николов за ролята на дядо Еню. Но пак казвам – в този спектакъл всички изпълняват своите възложени задачи и роли прекрасно.
Кой свят е по-истински – дали ежедневният ни живот или този, който претворявате на сцената?
Театралният живот наистина е много съблазняващ, много приятен за живеене. Хронологията обаче там върви по малко по-особен начин, времевите измерения са други. И най-важното е, че предварително знаем какво се случва накрая. Тъй като пиесата е един готов литературен продукт, драматургията си е литература, която чрез средствата на театъра превръщаме в жив спектакъл. Не може да ни помогне много това сравнение със съвременния живот, но то винаги е като опита – като фенер, завързан за гърба ни, а ние винаги можем да се обърнем назад, за да видим какво сме преживели, за да вървим напред.
А съвременният свят е пълен с предизвикателства и със случки с неочакван финал. За да сме подготвени за тези случки, да знаем как да реагираме, как да ги възприемаме, театърът до голяма степен помага и възпитава. Не случайно се появиха направления като психологически театър, рекреационен театър, театър – форум, където се експериментира смело.
Нели НИКОЛОВА