Учен, преводач, учител, обществен и културен деец, народен представител и секретар на Третото Велико народно събрание, истински следосвобожденски просветител, летописец на историята на града ни и самият той светла страница от нея – академик Анание Явашов е наистина забележителна личност.
Роден е на 1 октомври 1855 г. в Разград в семейството на Тодора и Иван Колев. Баща му, преселник от с. Драгойча, Дряновско, бил абаджия и поради кроткия си характер получил прозвището „Явашче”. Майка му била дъщеря на занаятчия, преселен от Ески Джумая/ дн. Търговище/. Анание е третото и най-малко дете в семейството.
Основното си образование завършва в Разград. През 1872 г. баща му го дава да учи занаят – абаджийство, а на следващата година влиза в съдружие с брат си Стефан за търговия с бакалски стоки. Тези занимания съвсем не привличат младия Анание и със застъпничеството на сестра си Анастасия през 1876 г. заминава да учи в Болградската гимназия. Тук завършва 3-ти и 4-ти клас и през 1879 г. се премества в Пражката реална мъжка гимназия, където завършва 5, 6 и 7-ми клас. След завършване на гимназията веднага постъпва в Чешката държавна политехника, специалност индустриална химия. Но неговите интереси са много по-широки. По време на следването си Явашов слуша лекции по ботаника, зоология, геология и минералогия, проявява интерес и към историята и археологията. Тук като студент той прави първите си литературни опити, като взема участие в списването и издаването на алманаха „ЮТРО” заедно с други български студенти.
Знанията, културата и познанствата, получени в Прага, стават опора в бъдещата дейност на Явашов в България. След завършване на образованието си, през август 1884 г. той се завръща в Разград заедно с младата си съпруга Анна Трунечек. Красива жена, с висока култура, добра пианистка, Анна Явашова посвещава целия си живот на съпруга и семейството си. А то е многолюдно – седем деца отглеждат двамата с Анание, на които дават добро възпитание и образование. Квалификацията си в областта на индустриалната химия в наскоро освободеното си отечество Явашов не може да приложи. Ето защо той се посвещава на просветна дейност. Нуждата от добре подготвени учители в новобългарското училище е огромна. Още през същата 1884 г. Явашов е назначен за директор на разградското окръжно петокласно училище, а през следващата година е назначен за училищен инспектор. На тази длъжност остава до 1899 г. последователно на Разградското, Софийското, отново Разградското, Добричкото, Варненското и Свищовското учебно окръжие. Липсата на учебници, квалифицирани учители, подходящи сгради за училища са проблемите, които дават насока на неговите усилия. 
Превежда и адаптира пет учебника по химия, физика, ботаника и зоология, както и още няколко книги с просветен характер и учебни помагала.От 1899 до пенсионирането си през 1925 г. Явашов се отдава на учителската професия. Отначало за една година е преподавател в Шуменското педагогическо училище, а от 1901 до 1908 г. е учител във Варненската девическа гимназия. През 1908 г. се завръща в Разград и в началото преподава естествени науки в Разградската мъжка гимназия, а от 1911 г. е директор и учител в Девическата гимназия.Анание Явашов се занимава активно и с научна дейност. Още като студент започнал да събира образци от растения главно от Североизточна България,и след завръщането си в родината продължава да изучава българската флора. През 1887 – 1891 г. публикува в Периодическо списание на Българското книжовно дружество изследването си „Принос за познаване на българската флора”, което е първият научен труд в тази област на български учен. Изследвайки българската флора, Явашов се интересува и записва народните названия на растенията и билките у нас, както и начина на употреба в народната медицина. Работи също така върху написването на Българо-латински ботанически речник, публикува редица научно-популярни статии по ботаника и зоология в специализирани списания. През 1898 г. е избран за дописен член на българското книжовно дружество, а от 1900 г. е редовен член на Природо-медицинския клон на дружеството.
Явашов се интересува от историята на района, събира интересни археологически находки, а през 1887 и 1893 г. прави археологически разкопки на Хисарлъшката крепост край Разград /дн. Абритус/. Всички открити и събрани находки Явашов прибира, подрежда и съхранява в гимназията, с което поставя началото на музейното дело в града. Историческата информация за Разград и района публикува в Български алманах за 1894 г. и в Юбилейния сборник на читалище „Развитие” от 1904 г.Явашов е един от основателите на Археологическото дружество във Варна през 1901 г. Там той има възможност да работи заедно с братя Шкорпил и с тях участва в археологически експедиции във Варненския край и по поречието на р. Русенски Лом. Използва опита, който вече има, и след завръщането си в Разград подготвя почвата за създаване на археологическо дружество в града. По негова инициатива на 19 март 1922 г. се учредява Археологическо дружество в Разград. Явашов е избран за негов председател и остава такъв до края на живота си.
През същата година прави разкопки на Хисарлъшката могила и със събраните материали, както и тези, съхранявани в гимназията, урежда музейна експозиция в специално предоставено за целта помещение в непосредствена близост до общината. Чрез Археологическото дружество Явашов изгражда ядро от съмишленици и сътрудници и превръща музея в център за изучаване миналото на Разградския край.
Много време и творчески усилия Явашов посвещава на проучването на тюлбето Демир Баба и района му, привлича към тях вниманието на известни учени и институции и благодарение на това през 1927 г. Министерството на просвещението обявява за старина Демир Баба теке, Мумджиларската /дн. Свещарската/ могила и джамията „Ибрахим паша” в Разград. В резултат на проучванията си по-късно Явашов издава брошурата „Демир Боба, българска старина – светиня”.
Натрупаният исторически материал му дава възможност да премине към написване история на Разград. Той обобщава и систематизира всичко, което е събрал – находки, легенди, спомени, исторически свидетелства и публикации дотогава. През 1928 г. привършва том 1 на това крупно произведение, а през 1930 г. читалище „Развитие” издава историята под заглавие „Разград. Неговото археологическо и историческо минало”.
Анание Явашов е образец на следосвобожденски просветител, продължител в новите условия на делото на възрожденските будители. Нему е близко всяко дело, с което може да бъде полезен на обществото. Народен представител и секретар на Третото Велико народно събрание /1886/, той е желан лектор на читалище „Развитие” и негов председател 1891 – 1892 г., оглавява инициативен комитет за построяване на нова читалищна сграда, учредява околийския лозарски синдикат за възстановяване на лозарството в Разградския край. С превода на книгите „Практически пчелар”, „Живи плетища”, „Училищната градина” и др. той цели повдигане културата на българския стопанин.
За неговата народополезна дейност обществото и съгражданите му отвръщат с всеобщо уважение, на каквото много малко хора са се радвали приживе. И когато на 25 май 1934 г. се разнася тъжната вест за смъртта му, многохилядна процесия четири часа се прощава с него по улиците на града под звуците на траурни химни. Признателните разградчани го обявяват за свой почетен гражданин и издигат негов паметник край руините на античния Абритус.
Продължител на делото на възрожденските будители в нови условия – това е личността на Анание Явашов. За неговата народополезна дейност обществото и съгражданите му отвръщат с всеобщо уважение, на каквото малко хора са се радвали приживе.
Пазим паметта за него и в дома, в който е живял. Днес къща „Анание Явашов” е един от обектите на Регионален исторически музей – Разград. В експозицията й /2009 г./ за първи път в града ни беше показан градският бит от Новото време. Там освен, че посетителят може да направи една разходка по улиците на стария град, да се докосне до хората му и да надникне в интериора на една градска къща, има възможност и да види два документални филма, които разказват за стария Разград и за академик Анание Явашов.
Нели НИКОЛОВА, главен уредник в Регионален исторически музей – Разград
Тук предлагаме разказа на д-р Коста Катранджиев, чийто дядо Георги Вълчев е брат на Тодора, майката на Анание Явашов.
Академик Анание Явашов на гости у вуйчо си
/Материалът е публикуван във в. „Музейно дело” – 1.Х.1970 г.; със съкращения/
През последните години на османското иго един селянин балканджия, на име Иван Явашчооглу, по-късно наречен Явашчата, от колибите на село Драгойча, Дряновско, решил да потърси добър поминък, напуща родното си огнище и се преселил в Делиормана – в „турската касаба” Разград. Иван Явашчата се сродява с дядо ми Георги Вълчув – известен местен абаджия, като се оженва за сестра му Тодора Вълчува и младото семейство се задомява в българската махала „Варуша”, баш в „късъка” /задънена уличка/ на Бърневия „кадифе сокак”, в една прихлупена къщичка, дворът на която граничи с „Тогоолу махлеси” /сега улица „Анани Явашев”/.
Годините неусетно минават и носят все по-нови събития за семейството на Иван и Тодора. Като от сън те осъмват ненадейно сред буйния детски глъч на роящото се ято дечурлига, от които оцеляват най-голямата Анастасия, Стефан и седмият най-малък – Анание. Кой можел да предполага тогава, че тези три деца ще създадат цял рояк семейства: Анастасия става майка на шест, Стефан – баща на седем и Анание става баща на други седем семейства!
Още от деца слушахме как баба и майка ми се възхищаваха от съпружеската двойка Ана и Анание Явашови, които много обичаха и уважаваха. При гостуването им у нас явно се откриваше високата култура, познанията и възпитанието им. Те като че ли бяха нови хора, от друг свят, от друго тесто.
Действията се развиваха в горния кат на нашата къща: било в гостната стая, било в покоите на старите, било на одъра срещу кичестата градина – според това дали гостуването е през големи празници или в обикновени дни. Ето, че стареят на днешното гостуване дядо Георги, който запазваше винаги председателството, подема с въпроси към Анани:
– Е, Анание, сега като те слушах да разправяш, виждам, че много си писал, много си учил и много си чел! Ама „гял гелялим” по моему, учил си, учил си, ама чак за поп не си се изучил! Занаят не си хванал! Пари не си спечелил!
Баба Султана нервно се раздвижва и загрижена хвърля поглед към дядо Георги. Той обаче, твърд като гранит, съвсем спокоен продължава:
– Ех, верно де, и с даскалъка все ще изкараш за един хляб, къщата си ще нахраниш и децата си на улицата няма да оставиш! Ама друго щеше да бъде, ако беше послушал баща си Явашчата и да беше фанал занаят. Абаджия да беше станал!
Баба Султана неудържима, преди Анани да заприказва, с висок глас възразява:
– Хич не е то тъй! Аз друго мисля! Според баща ти Явашчата и за вуйча ти Герги няма нищо по-хубаво и по-доходно от абаджилъка. И според тях, ха сега всички деца абаджии да направим. Тъй беше у дома: като се залови вуйчо ти от малки абаджии да ги прави, пък хич не ги пита, аджаба искат ли децата абаджии да стават?
Дядо Георги повишава глас и пак продължава убедително:
– Ние, Анание, с баща ти от нищо нещо станахме, берекет вярсин на труд в занаята и пестеливост!
Анание скромно отговаряше:
– Зная, вуйчо, зная, ядох попарата и аз на тоз занаят, нали баща ми ме даде чирак и цялата 1872 година с чираклък абаджилъка учих. Баща ми беше строг и настойчив, искаше майстор абаджия да стана. Не искаше аз да уча и да пиша, нито даваше пари да следвам. Тежко ми беше! Нали знаеш, четири години при брата си бакалия бях… /1873 – 1876/.
Баба Султана не се дава, пак подема с настойчивост към Анание:
– Още от деца ви връзваха пръстите с конец, за да свиквате да държите напръстника и иглата. Като гледах как се врязваше конецът в пръстите ви, сякаш игла в сърцето ми се забиваше. Добре, че сестра ти Анастасия вдигна врявата, да отидеш да учиш, като самата тя пое издръжката ти в Болград и чак на втората година Явашчата разбра, че с учението ще бъдеш по-на прав път и пое масрафа ти в Чехия /1878/. Затуй аз казвам, абаджилъкът не е за всяко време, нека да учат децата, за да не останат слепи като нас, макар със здрави очи!
Анание старателно убеждава вуйчо си, че майка му е права и дядо примирително я изглежда, казвайки усмихнат на всички:
– Хайде, аз да съм кривият, тя да е правата!
Вуйчото на Анание сега ще изглади грапавините в разговора и леко ще погали и ще въодушеви благородната му съпруга Анна, която развълнувана ще чуе две сладки думи за нея: „Анание, продължава умилително дядо Георги, спомням си като свърши учението си в Прага през 1884 г. и се завърна с булката в Разград, баща ти вдигна на крак целия ни род да ви посрещаме на гарата. И сега като че ли гледам Явашчата просълзен от радост, как окачи наниза от златни махмудии и пендари на бялата шия на чехкинята Анна…”
Радостно оживление обхваща гостите, а баба Султана прегръща развълнуваната до сълзи съпруга на Анание. Идва ред, когато дядо Георги ще заговори и с нея: „Знаеш ли,
Анна, майка му на Анание – моята сестра де – Тодора, беше хем трудолюбива и окътница стопанка, хем плодовита майка: седем деца преминаха през снагата й!”
Усмихната, Анна отговаря: „Пък аз, вуйчо – девет!”
Дядо Георги продължава: „След първите деца на Тодора настана злочестина: четири деца едно след друго не оцеляха. Изплашихме се! Решихме новото дете, което идва, да го кръстим на името на деня, в който се роди. На 1 октомври 1855 г. беше денят на Назари, Анания и Михаил, така че седмото дете кръстихме Анани и Бог го поживи!”
При всяко гостуване Анание – сам или с жена си – не изпускаше нито един случай, без да заговори за онова, което лично го интересуваше. Подробно навлизаше в спомените на двамата столетници и ги връщаше в епохата на османското иго. Дядо Георги му разправяше изживяното като съвременник на четири мурабета: „Хасан кавга”, Севастопол мурабеси”, „Шумна кавгасъ” и пр. той описваше картинно как са бягали с волска кола от Бабадаг при едва поносими страдания, глад и болести. Тези данни умело са възпроизведени и отразени в книгата на Явашов.
Аз имах голяма слабост да имитирам разговора между Анание и дядо Георги, обаче срещах особени мъчнотии да ги разгранича в диалога – в гласа и интонацията – до толкова те се сливаха в отделни психологически моменти. И сега дори, когато гледам и сравнявам последните им портрети, добивам впечатление да си баща и син! Положителните наследствени качества са отразени също в голямата им трудоспособност и в запазване на интелекта, непокътнат даже и в преклонната им възраст при завидно висока нравственост и честност.
Войните не пощадиха семействата, както на племенника, така и на вуйчото. Анание загуби прекрасния си син Борис, а вуйчо му – двама внуци левенти. Анание, придружен от най-малкия си син Владимир, тръгна да търси гроба на убития Борис, за да успокои бащината съвест, че е турил бил белег и му се е поклонил.
През октомври 1918 г. Анание и Анна Явашови за последен път гостуваха в нашия стар дом – на вуйна си баба Султана. С присъщото им благоговение те се поклониха на столетницата и след като целунаха бездушната й десница, завинаги напуснаха тази незабравима за всички роднини и приятели отколешна историческа къща, къщата, която затвори в себе си цял низ от спомени отпреди и след Освобождението ни.
Д-р Коста КАТРАНДЖИЕВ