Своята първа самостоятелна изложба имаше в Разград майсторката на везбата от Гецово Николинка Ангелова. Уникалната експозиция „Капанските шевици през ХХІ век“ бе подредена в Етнографския музей в Разград: традиционни капански ризи, пояси, бижута; в чудесна хармония преплетени плъст, бродерия, тъкане на колани с кори… Николинка Ангелова е „майстор – везбар“ от Занаятчийската камара в Шумен.
За желаещите да усвоят техниките на изработка на капански шевици тя е подготвила изненада – ще организира група „Седянка се кладе“ в Гецово още тази пролет. И ще им покаже онзи бод „зъбката с кокалеца”, който първо отишъл в далечна в Япония при Ирен, след това се появил в шевицата на Елена в Гърция, за да стигне чак до Вашингтонското Неделно училище. Как ли? Подробностите в интервюто…
Кога и как се появи интересът ти към капанската шевица?
Аз съм си капанка по рождение и шевиците по дрехите винаги са стояли на вниманието ми. Докато работех, нямах възможност да отделям толкова време на тази си страст. След като се пенсионирах, ми се отвори възможността да се занимавам с везба. Записах се в една от гецовските фолклорни групи, но нямах никаква носия. Тъй като не успях да си намеря дреха, се наложи сама да си ушия риза. Оттам тръгна творческият процес при мен, да изработвам дрехи в автентичен стил. Изработих си най-напред ризата, и тъй като нямах и оригинална престилка, наложи се да си изработя и престилката сама. Така се започна – от тази носия. В основата обаче беше желанието ми да претворявам шевиците в съвременния бит.
После се записах за участие в конкурс и за целта трябваше да изработя риза с капанска шевица. Но срещнах затруднения, защото кройката на ризата беше по техен модел, който по нищо не приличаше на капанската риза. Така се наложи да направя едно разкрояване на шевицата, за да се засече на ризата. Така тръгнаха творческите вариации. Участвах в една изява по линия на културния туризъм във Велико Търново – изложбата „Седянка с везаните ризи” през април миналата година. Там използвах шевицата от булчинската риза на свекърва ми, която много, много харесвах и исках по някакъв начин да си я направя на дреха, която мога да използвам за специални случаи. Булчинска риза! На ръкавите й има ушити птички, а самите ръкави са завършени с надплитане със синец. Шевицата е с червен конец със синьо мънисто.
На събитието в Търново беше много интересно, защото имаше участници от цяла България. Не бяхме си облекли предварително костюмите и се наложи там да се преобличаме. Изведнъж … откъде се взеха толкова фотографи, журналисти и камери, не разбрах. Още не бях напълно облечена, когато започнаха да снимат и разпитват за носията ми. Разказах им за капанския ми костюм и после си тръгнах от Търново с името „Капанката Николинка”.
На тази изложба беше представена картата на България, извезана със 140 български шевици. Майсторка е Ирен Ямами, която живее в Япония. Над тази карта бяха работили три българки и три японки, за да я извезат за една година, и още три дни нашите момичета Галя и Ани са й правили дантела кене. Емоционално не издържах на това представяне на картата пред публиката. Спомням си, че гости на събитието бяха кметът на Търново Даниел Панов и заместник министърът на културата Николина Ангелкова. Отидох и поздравих японката, която е член на „Седянката”, и й целунах ръка. Оказа се, че тя е с пет години по-млада от мен и беше много учудена от жеста. Казах й: „Целувам ти ръка, защото си положила такъв труд, изключително ценен за българите. Щом и японки са се заели да везат български шевици, това е голямо постижение! Шапка ти свалям за труда, който си положила!”
В книгата на Татяна Матева „Капански шевици” има един бод, казва се „зъбката с кокалеца”. Никой не знаеше как се прави, та се наложи там да й покажа как се шие. Показах й как се прави „зъбката с кокалеца”, а тя беше възхитена, че този бод е толкова елементарен, а нямало досега кой да й го покаже. Носех си игла, конци и всички необходими материали за изработване и на капанска китка. Така започна моето приятелство с хора, които се занимават с везбарство. Докато се прибера, вече във фейсбук профила ми имаше много покани за приятелство.
А ти самата откъде научи този бод?
От вуйна Донка. Казах й: „Вуйне, искам да ми покажеш как се прави това нещо, с което се завършват шевиците.” Тя ми отговори /запазвам дословно отговора й/: „Онуй озъбканото ли, ма? Ами чи как? Я чакай да удяна един конец. – запретна си престилката – Ей тъй, е – четири пъти отиваш надясно, после се връщаш три наляво, два надясно и най-накрая минаваш е тука ей тъй отгоре и после забождаш иглата отначало и продължаваш.” Това беше с вълнения конец, къде съм видяла, къде не съм видяла. Тя направи две такива фигурки. Аз се връщам вкъщи, вземам иглата и започвам да правя „зъбката с кокалеца”. Запомнила съм наляво – надясно, да, обаче там, откъдето се прави завършването, моят „кокалец” не стои вдигнат като коминче нагоре, а пада… Направих няколко опита, докато накрая разбрах какво пропускам.
Аз направих видеоурок в Търново, след това се наложи да направя още един такъв във фейсбук профила си, за да покажа този бод. След това извезах още една риза, която може да се ползва за празничната капанска носия. С дървото на живота, с всичките необходими елементи. Реших, че трябва да ушия ризи на моите момчета. Направих и на внучето – една за възрастта, на която е сега, и още една, която да бъде за малко по-нататък. Като едната е правена на осъвременен плат, но другата е на домашно тъкано платно. Но пък нали не става само с риза, така че реших да му ушия и цял костюм, направихме му и калпак. Намерих кройка за потури. После започна издирването на гайтани, на мъниста и на всички елементи за украса. Трудно намерихме гайтани – чак в Бургас. Тук, в Разград, като кажа какво търся, удрям на камък, хората не са запознати с тези елементи, тъй като те не присъстват в съвременното облекло.
Забелязах, че капанската шевица е някак неизвестна, на по-заден план. За смолянска се говори, на софийска се набляга, за плевенска, за тракийска… Аз пък нали съм си чистокръвна капанка, с майка гецовлийка и баща сеновлия, ми се искаше това да влезе по някакъв начин в съвременния бит. Започнах, когато ходим с певческата група някъде, съпругът ми да заснема шевици. „Дървото на живота” например, е много интересно. На една риза има едно дърво, на другата риза – е различно, някъде има шевица по-различна от тази на моята риза. Така си направих колекция от десет модела „дървото на живота”, и все различни. По малко си приличат и по малко се различават, винаги обаче има нещо, което различава едното от другото. Насъбра се доста снимков материал и за шевици, и реших, че трябва да им намеря приложение. Така направих картички и картини в рамка. Но започнах от това дърво, което беше най-раздвижено, най-оригинално цветово. Така започнаха моите картини. Отпосле реших, че и на празничната, черната престилка могат да се добавят различни елементи. От булчинската риза на свекърва ми, с птиченцето направих пано, което разнообразих с мъниста и цветни конци.
Та нали и названието на етнографската група „капанци” се свързва с капките в шевиците?
Това е най-разпространената теория. Разказва, че когато жените са везали ризите и са тъгували за своите мъже, отишли на война, падналите капки сълзи върху дрехата после ги извезвали с черен конец. По този начин са изразявали тъгата си – върху дрехата. Има ризи с доста преобладаващ черен цвят. Но и във всички теории за произхода на названието на етнографската група има истина.
В празничния костюм нали има и весели цветове?
Веселите цветове са най-вече в долната част на ризата, върху полата между двете дървета на живота. Основната везбена линия обаче е черна, а над нея се включва червено, синьо, жълто, като последното навлиза в по-късен период. Има и много силен розов цвят, както и много тъмно лилаво. Най-празничната носия се е запазила в този вид.
Има разлика във везането на моминска риза и риза на омъжена жена. Типични за втората са най-вече петлетата, които стоят от двете страни на пазвата. Ако присъстват, значи жената е „заета”. Момата облича по-богато извезана риза тогава, когато вече е готова за женене. А празничната риза винаги е с по-богата украса. И булката е била длъжна да ходи с тази риза поне 40 дни след сватбата. Там и забраждането е по друг начин, прическата вече се променя. Престилката също се носи по различен начин. Черната престилка в моминския костюм се носи над бялата ута /бялата престилка/. Ако бялата ута е отгоре, значи жената е семейна. Така че, мъже, внимавайте как е сложена престилката и как е сложена китката!
Китката до едно време се е носела от лявата страна, а при женените – от дясната. Камилчената китка е най-характернят елемент в капанското облекло. А като подарък булките са получавали и сребърна прибодка, в която също присъства синьо и червено мънисто. И при прибодките съществува разнообразие. Богатство има и при названията и украсата и на бялата дръпнà /кърпа/. От начините на сплитането на синците също се получава голямо разнообразие на украсата. Има сплитане на 3–5–7 синеца, а и много нежно зашиване има в трите ъгъла на кърпата, които са видими при забраждането. Тук пък се използва маргаритен бод, който е с много нежен конец. Цветово присъстват червено, синьо и розово. По нашия край по принцип не откривам много везба по кърпите.
Как са се разпространявали шевиците?
Начините за разпространение са изключително чрез предаване от човек на човек. Няколко души са имали модели в селото. Но когато отидеш да искаш модела, този, който ти го дава, ти казва задължително да промениш нещо в него: „Направи всичко, за да зашиеш модела, но или махни нещо от моето, или прибави нещо свое, което да го различава.” Ето, затова и дърветата на живота имат малки разлики. Основното е запазено, но по нещо винаги се различават. Което означава, че всяка риза, всяка везба е уникална! Затова са уникални. В женската празнична носия основната шевица се е запазила. Но и там преобладаващ цвят е черният – защото е вшита тъгата по мъжете, които са воювали. Нашата, капанската шевица е с най-тъжни нюанси – с черно, тук-там синьо, зелено, които обаче са маслени, наситени като цвят и трябва много да се вгледаш, за да ги откриеш във везбата. Употребила съм много време, за да им открия названията. Защото няма много хора, които да ги знаят.
А бижутата?
Бижута дотогава не бях правила. В моите бижута присъстват капанските модели. За изработката се наложи да търся много модели на шевици. Тогава разбрах, че в нашите шевици са вложени и съдби, и родове, и много знаци. На времето, когато мъжете са ходили на война, дрехите на родовете са се отличавали по шевиците.
Освен везбата обаче, виждам, че имаш и стан.
Имах едно много голямо желание, освен везбата – да тъка. И тъй като отдавна си говорех за стан, като коледен подарък най-после го получих от моя съпруг. Единствен е. Прилича на хоризонталния стан, но няма нито педали, нито нищелки, нито бърдо, нито ватали. Той има една единствена част, която изпълнява ролята на всички тези части. Така че на този стан правя абсолютно всички неща, които се тъкат на хоризонталния. Изтъкала съм три скъсвани капански чантички, като е спазена цялата техника. Единствената разлика е, че моята основа е по-рядка.
Имаш ли усещането, че капанците са една доста консервативна група?
Да, така е. А и нещата, които умеят да правят с лекота, стоят затворени в тях, не обичат да ги споделят. И тайната на киселото мляко, и тайната на везането… Лично аз, след като взех майсторското свидетелство, си поставих като задача самоусъвършенстването. Исках да науча как се изпълнява съединителният шев на ризите. В Гецово само трима души се отзоваха на въпроса ми. А съм питала толкова много хора, повечето ми отказваха. Само трима проявиха желание да ми помогнат. Едната жена се отзова веднага /цитирам дословно/: „Николинке, ти си единственият чиляк, който дойди да ма пита, как няа да ти кажа! Зъмни си идна игла и ела у дома, ще ти го покажа.”
А друга жена ми отговори: „Как ще ти кажа? Че коя си ти, че да знайш!”
И още един бод има, неизвестен за мен, който искам да усвоя. Сега продължавам него да търся. Искам всички шевове и техники, които съм открила, да ги събера в брошура. Защото тези неща трябва да се знаят и да се ползват. На клиновете на ризата се използва един шев, на ръкавите – друг…
Аз съм човек, който не иска тази красота да бъде затворена, искам да има живот. Не искам дрехите в раклата на баба да стоят там, искам да тръгнат по света. Ето, например този бод „зъбката с кокалеца” отиде най-напред в Япония при Ирен, след това присъства в шевицата на Елена в Гърция, а после пътува и стигна до Вашингтонското Неделно училище. Така че частица от мен там живее всеки ден. Поддържам връзка с директорката на това училище, която ми е много благодарна, че по някакъв начин успявам да предам на децата интереса към традицията. Все по-жива става тази връзка. И тази, и другите ми изяви ми помагат наистина да поддържам живота на капанските шевици в съвременността. Искам хората да разберат, че тези дрехи, затворени в ракла умират. А шевицата, грейнала върху дрехи и бижута, може да живее нов живот.
Нели НИКОЛОВА