На 1 февруари 1945 г. в София е изпълнена присъдата на 100 души, постановена от Първи и Втори Върховни състави на Народния съд.
Съгласно чл. 10 на Наредбата – Закон за съдене от Народен съд от 4 октомври 1944 г. „след приключване на съдебното дирене, изслушване на обвинението, защитата и последната дума на подсъдимите, съдът постановява мотивирана присъда, неподлежаща на обжалване и одобрение”. За законността на цялата тази разправа тук няма да стане дума. Няма да стане дума и за това, откъде всъщност е дирижирана. За протичането на процеса са организирани 13 Главни и Специални съдебни състави и 125 Обикновени състава. Главните съдебни състави са: Първи състав – започва работа на 20 декември 1944 г. при общ брой на подсъдимите 51, между които са регенти, дворцови съветници и министри; Втори състав – срещу депутатите от 25-то Обикновено Народно събрание при общ брой на подсъдимите 127; Трети състав разглежда обвиненията по случаите с избиването на полските офицери военнопленници край гората Катин и гр.Виница, подсъдими 6; Четвърти състав заседава от 14 февруари 1945 г. при общ брой на подсъдимите 279, между които са подсъдими членове на висшия военен съвет, висши военни.
Смъртна присъда от Първи Главен състав от Разград имат Петър Габровски като бивш министър на железниците, пътищата и благоустройството в последното правителство на Георги Кьосеиванов, но положението му на бивш министър на вътрешните работи в двете правителства на Богдан Филов се използва като обстоятелство, особено отекчаващо вината му на подсъдим; както и Иван Багрянов като министър-председател на България за времето от 1 юни до 2 септември 1944 г. Трима са съдените от Втори Главен състав в качеството им на депутати в 25-то Обикновено Народно събрание от нашия край – двама от Разград /Георги Рашков и Матьо Иванов Колев/ и един от Исперих /Петър Грънчаров/, техните присъди са доживотен затвор. /Георги Рашков има присъда, постановена и от състава на Народния съд в Разград. /
Идеята за настоящия материал възникна, когато, четейки книгата на д-р Найден Найденов „Спомени с Иван Багрянов” и по-специално частта, в която става въпрос за събитията около Народния съд, си спомних и думите на неговия син Михаил Багрянов, че той всъщност не знае къде да запали свещ на своя баща. „В която и да е църква” – ще кажат вярващите. Да… И все пак къде е гробът му? Има едно несъответствие между официалната информация за разстреляните на 1 февруари 1945 г. и разказа на д-р Найденов. Той пише своите „Спомени…” през 1958 – 1961 г. / ръкописът е открит 30 години по-късно и публикуван през 2002 г./, но събитията са много ясни в неговия разказ и той се явява почти като очевидец. Д-р Найден Найденов е депутат от Пловдив в ХХІV-то Народно събрание. С Багрянов са близки приятели и затова когато през есента на 1944 г. г-жа Емилия Багрянова е интернирана в едно добруджанско село, а съпругът й е задържан, в дома на д-р Найденов са отседнали временно сестра й Елена /Леца/ и синът Михаил. Чрез едно момче от затвора докторът поддържа връзка с Багрянов. Мишо изпраща на баща си уверения, че скоро ще си дойде у дома. Десетгодишният тогава малчуган е сигурен в надеждата си: „Той никому зло не е сторил, защо тогава ще му сторят на него зло?”
Когато в неделята тяхна близка занася храна в затвора, Найденов я предупреждава да използва залисията на надзирателя, присъстващ на свиждането, и да съобщи на Багрянов да развие ламинираната обвивка на термоса, в който му изпращат мляко. На дъното е оставил писмо. С това поръчение тя се справя сполучливо и при следващото свиждане получавайки термоса, намира в него писмо от Багрянов с пълни подробности за положението му, как и за какво е разпитван, с кои лица се е срещал. Връзката е установена. Термосът отнася и донася писмата. Багрянов вече знае какво става навън, а близките му узнават за всичко в затвора. Така продължава, докато започват заседанията на Народния съд и подсъдимите са преместени в килиите при Съдебната палата.
Писмата, изпращани от Багрянов, са пропити с оптимизъм. Той смята, че пред него се очертава благоприятен край. Д-р Найденов, обаче, не вярва в това. Щом получава от Багрянов съобщение да му ангажират адвокат, телеграфира в Пловдив на Йордан Ковачев, който в началото приема. Уговарят дори и хонорара – 250 000 лв. Но на другия ден Ковачев изпраща телеграма: „Разболях се, не мога да поема защитата.” Авторът не коментира този факт, на се налага да търсят друг адвокат. Насочват ги към бившия столичен кмет и виден демократ Хараламби Орошаков. Договарят веднага 500 000 възнаграждение /250 000 му се броят веднага и останалите в деня на започване на процеса/. Д-р Найденов е на мнение, че пред този съд адвокат е излишен, но го прави за успокоение на Багрянов – за да не помисли той, че са го изоставили, защото намират положението за безнадеждно. А и самият той иска да изпълни дълга си към своя обичан и незаменим приятел. Орошаков се държи пред съда много добре и много смело. Той организира и подготвя добре защитата. Но… наивно е да се очаква някакъв положителен резултат!
Народният съд започва своите заседания на 20 декември 1944 г. Достъпът до залата е много ограничен. След всяко заседание д-р Найденов се среща с Орошаков, който го уведомява за хода на процеса, възлага му да направи някои проучвания, да издирва документи или да се среща с лица, посочени за свидетели.
На 1 февруари, към обяд, радио София започва да предава „важно съобщение”: „Днес в 4 часа следобед пред Съдебната палата се свиква голям митинг послучай произнасяне на присъдата срещу народните убийци – бившите царски лакеи, регентите и министрите от кабинета на Филов, Божилов и Багрянов.” В дома на д-р Найденов са седнали да обядват. Всички мълчат като на погребение, със сълзи на очи. Напрежението е върховно. Точно в 16.30 шпикерът на радио София предава: „Старшият член на състава на Народния съд, пред който са изправени да отговарят царските лакеи, регентите и министрите от кабинетите на Филов, Божилов и Багрянов, започва да чете присъдата.”
Жените се кръстят и молят. Мъжете мълчат, но нервите им са страшно опънати. Стефан Манов зачита присъдата с гръмовит глас, отсечено и настървено. Редят се едно след друго имената и след всяко име – „смърт”! Идва ред на кабинета на Багрянов…
– Иван Багрянов – смърт! – звучи злокобната дума.
Жените изпискват, мъжете захълцват. Последват имената на другите министри от кабинета. Само Стоил Стефанов стои и гледа с втренчен поглед. Той винаги е твърдял, че присъдата ще бъде лека. Д-р Найденов го хваща за ревера и го разтърсва – двамата решават, че трябва да се опита и последната възможност. Д-р Найденов и Леца хукват най-напред при Тодор Павлов – най-главният в новоназначения регентски съвет, комунист, за да го молят да свика по най-бързия начин регентския съвет. Регентът ги изпраща с уверението, че Багрянов ще бъде спасен и двамата се насочват към Кимон Георгиев, тогава министър-председател. Той ги увещава, че „Присъдата ще бъде обсъдена от Министерския съвет, регентите, ще вземем решение и едва след това ще дойде изпълнението й. Запомни, Найденов, докато Кимон Георгиев е министър-председател, смъртната присъда на Багрянов не може да бъде изпълнена! Отивайте си вкъщи спокойни и с вяра в моята дума!”
Слизайки по стълбите, срещат Никола Петков, който искрено е възмутен от смъртната присъда на Иван Багрянов. Той също ги уверява, че присъдата не може да бъде изпълнена без разглеждане и решение на Съвета и регентите. След всички тези обещания Леца и д-р Найденов се прибират вкъщи. Но вътрешният глас подсказва: „Тази вечер идва краят!”…
Не можейки да спи, с опънати до краен предел нерви, д-р Найденов се качва при сестра си Гана, която живее на горния етаж, за да сподели тревогите си. Там заварва Димо Казасов. Д-р Найденов изразява пред него доста бурно възмущението си от присъдата, но Казасов остава невъзвутим – не казва и дума на съжаление. „А какви излияния правеше пред Багрянов, как се влачеше при него, когато беше министър-председател!”
Когато влиза шофьорът му, се оказва, че това е Стоян, който е шофирал ползваната от д-р Найденов кола по време на тримесечното управление на Багрянов. Часът е 11. Д-р Найденов е осенен от една идея. Под претекст, че трябва да отиде до гарата да посрещне някого, той иска колата на Казасов, който учудващо се съгласява с охота, но им поръчва: „Гледайте до 12 да се върнете, защото ми се спи.”
Стоян знае паролата за свободно движение /от известно време е въведен милиционерски час – от 10 вечерта до 5 сутринта/ и поемат към Съдебната палата. Стоян обича и д-р Найденов, и Иван Багрянов, и се съгласява с плана. Около Съдебната палата има кордон милиционери, а пред вратата към „Алабин” стоят с пушки на рамо не по-малко от 30 милиционера. Когато пресичат ул.”Лавеле”, виждат, че от вратата на Палатата, водеща към затворническите килии, излизат хора и се качват в няколкото камиона, спрели на улицата. Камионите са заобиколени от милиционери и … е ясно, че отвеждат осъдените на екзекуция. На отвора отзад на камионите стоят прави милиционери с шмайзери в ръце. Д-р Найденов очаква, че камионите ще завият на север по бул. „Хр. Ботев”, за да се насочат към гробищата, но за негова голяма изненада те продължават по бул. „Македония” в посока към Княжево. Стоян кара много бавно, а той наблюдава движението на камионите по задните червени лампи. Завиват край „Руски паметник” и се насочват към Княжево. Няма как да карат повече след тях, защото е опасно…
Сутринта в 5 часа д-р Найденов включва радиото. След традиционния марш идва злокобното съобщение: „Тази нощ беше изпълнена присъдата на царските съветници, регентите и министрите от кабинетите на Филов, Божилов и Багрянов.” Майка му плаче… Голяма мъка изгаря и неговата душа… До последния момент той храни надежда, че Багрянов ще бъде спасен. Уви!… Облича се бързо и хуква към дома на Георги Енев – журналист, който по времето на Багряновото управление е назначен Ръководител на пресата при кабинета на министър-председателя. Иска да сподели с него мъката си, защото и той обича Багрянов. Заварва Енев много разстроен, с плувнали в сълзи очи. Журналистът му заговорва тихо, с много болка: ” Разбра ли, брат, всичко се е свършило!Нашият любим човек е екзекутиран. Защо?Кажи ми защо трябваше да убият този прекрасен българин? Аз добре зная какво той направи през тримесечното си управление, как държеше за нас, комунистите, и каква вяра имаше в утрешния наш ден! … Ще дойде време, когато тази голяма грешка ще бъде отчетена, но… него няма да го има!”
На д-р Найденов му хрумва идеята да отидат до гробищата, да видят къде са погребани и първи да се поклонят на гроба. В трамвая няма хора. Седнали един до друг, той разказва за нощната си обиколка край Съдебната палата, за товаренето на осъдените на камионите и отпътуването им не към гробищата, а в посока към Княжево. Тази посока е интересен факт, върху който Енев размишлява: „да не са откарани в Съветския съюз, а да казват, че са ги екзекутирали”. На което д-р Найденов отговаря: „Да ги откарат в Съветския съюз и да ги оставят живи – не вярвам! Аз мисля, че те са отведени из планините към югославската граница и там са избити.” – „За да не бъдат погребани в Софийските гробища – да не се знае мястото им.”
На гробищата стигат към седем часа. Тъй като преди два дни е навалял дебел сняг, трябва да газят до колене. Решават да се разделят и да пребродят гробищата в две посоки, като се срещнат някъде в западната им част. Ако налетят на милиционер и той запита какво търсят тук толкова рано, да отговорят, че търсят гроба на ген. Пеев, но не знаят къде да го дирят. Д-р Найденов поема на юг, Георги Енев – на север. С усилия газят из дълбокия сняг. Достигайки западната част на гробищата, д-р Найденов забелязва милиционер, който се разхожда напред – назад. Задава се и Георги. На въпроса му къде са тръгнали толкова рано, отговарят така, както са се наговорили. „Абе, зная аз какво търсите, ама махайте се по-скоро, за да не дойде началникът или някой от новите милиционери, та не мойте се оправи. Аз съм от старите, затова ви давам тоя съвет. Хайде, отивайте си!”
Докато се разправят с милиционера, и двамата оглеждат зорко охраняваното от него място. Изправен пред един елипсовиден, а не четвъртит гроб, дълъг около 10 – 12 м. и широк 7-8 метра, чиято повърхност – размесени буци земя и сняг – е изпъкнала над обикновеното равнище не повече от 40 – 50 см. Още при първия поглед изниква въпросът: „къде е земята, изхвърлена от тоя гроб, който без съмнение, за да приюти сто трупа, при тая дължина и ширина, следва да бъде дълбок най-малко 4-5 метра?” Д-р Найденов бързо прекарва през ума си двете възможни разрешения на този светкавично натрапил се въпрос: едното – всичката изкопана пръст може да бъде нахвърлена върху положените вътре трупове, както това се прави винаги. Но тогава би трябвало да има отгоре могила, висока поне 10 метра. Другото – след оформянето на гроба излишната земя да остане отстрани.
Прави впечатление, че наоколо снегът е гладък, с непокътната повърхност, без следи от газене, изхвърлена земя и т.н. Не се вижда нито един отъпкан проход, по който да са били доведени дотук осъдените – над сто човека, придружени положително от още петдесет души охрана – милиционери, началници и други, желаещи да се насладят на „тържеството”. Ако толкова хора са дошли дотук, ще има широк проход. Но… подобни следи няма. Очертават се само няколко тесни пътеки, явно отъпкани от единични поклонници, решили се да прегазят дълбокия сняг. Двамата с Георги Енев погазват малко из снега и излизат пред Парната електрическа централа, на запад от мнимия гроб. Иска им се да поговорят с някой от живущите в тази съседна махала, дали са чули изстрели през нощта и дали са забелязали нещо, което би представлявало интерес.
„Тук не са екзекутирани! – отсича твърдо Георги Енев. – Ясно като бял ден! Снегът наоколо е незасегнат, земя изкопана няма, а в тоя елипсовиден гроб с диаметър не повече от няколко метра, при състоянието, в което го видяхме с очите си, не може да се поберат не сто, а двайсет трупа! Добре си видял снощи, Найден. Камионите са отнесли другаде осъдените. Това е истината!”
Двамата стигат до извода, че и милиционерският пост, и повърхностното разкопаване са маскировка. Провират се през оградата и излизат при Електрическата централа. На улицата пред една врата стоят двама възрастни мъже, единият от които държи вестник в ръцете си. Във вестника пише, че през нощта е изпълнена присъдата на царските хора, регентите и министрите. „Ние сме до самите гробища, пък снощи не сме чули нищо.”- казва мъжът с вестника. Завързва се дълъг разговор, от който става ясно, че през нощта в гробището е било тихо. Двете дупки, останали от бомбардировката, не са големи, а и никакви гърмежи, никаква стрелба не се е чувала. „Сто гърмежа са си едно малко сражение” – а и кучетата не са лавнали. И двамата по свои си причини са изкарали безсънна нощ, но стрелба не е имало. „Ако имаше такова нещо, кучетата щяха да побеснеят.”
Д-р Найденов и Георги Енев вече са напълно сигурни – екзекуцията не е извършена тук: „Пред страха, че близките или верни приятели на загиналите биха могли да направят опит да ровят и търсят истината, поставят милиционерски пост, който стоя на мястото месеци наред – докато събитието отшуми…” А като прибавим и факта, че милиционерът, който е оставен първата сутрин да „пази” гроба, е от „старите”, а не от „новите” милиционери, тезата, че всичко е инсценировка, зазвучава още по- убедително.
Всъщност се оказа, че няма сериозни източници, които да докажат къде точно е изпълнена екзекуцията в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Няма и достатъчно сигурни доказателства, че телата на екзекутираните са в Централните софийски гробища. Така думите на Михаил Багрянов вече, лично за мен, звучат в пълния си смисъл…
Нели Николова – Регионален исторически музей, Разград
