На 19 февруари се навършват 145 г. от гибелта на Апостола на българската свобода- Васил Левски. Роден на 06 (18) юли 1837 г в Карлово в занаятчийско семейство на майстор бояджия на прежда.
Учи в Карловското училище и две години в Старозагорското училище. Под влияние на вуйчо си х. Василий става монах и дякон с името Игнатий. През март 1862 г. дякон Игнатий захвърля расото и постъпва в Легията на Раковски в Белград, където получава прозвището Левски. След разпускането на легията се завръща в Карлово, учителства в с. Войнягово (1864-1866) и в с. Еникьой, в Добруджа. Тези години са едни от най-сложните за Османската империя. Това е времето, когато империята отдавана е изгубила своето величие. Необходимите реформи в държавата се бавят и не дават необходимите резултати. Правата на християнското население остават само на книга. Стихийната борба, която води българският народ, не може да доведе до желаната свобода.
Сред обществените водачи назрява моментът за формиране на нови идеи относно тактиката на въоръжената борба. Именно в този период, през 60-те години на ХІХ в., на политическата сцена се появява Васил Левски. И както сам пише до Атанас ПопХинов на 25 август1872 г.: Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-о (1861 г.), да му служа до смърт и да работя по народната воля. В друго писмо до Ив.П.Кършовски, 20 юни 1871 г.заявява, че: За отечеството работим – кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим.
Той е един от многото българи, отказали да бъдат безправни поданици на една изостанала азиатска деспотична система. Левски поема по пътя на борбата, за да може българският народ да бъде равноправен с другите европейски народи. В тази борба той осъзнава и необходимостта от едно всеобщо въстание, което да избухне именно сред народа. За него старите методи с хайдушки чети и навлизащите през Дунав такива са отживелици. Самият той през 1867 г. преминава през част от българските земи с четата на Панайот Хитов и вижда липсата на революционен опит сред народа. Тези негови възгледи се засилват след героичната гибел на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. Тогава Левски стига до извода, че българите не са подготвени за въстание, че трябва да се създаде вътрешна революционна организация. С подкрепата на Димитър Ценович и организацията на „младите” предприема първата си обиколка в България от декември 1968 до февруари 1969 г. При втората обиколка от май до август 1869 г. Левски вече създава първите революционни комитети в Ловеч, Карлово, Калофер, Пловдив и други населени места.
Разградският регион остава настрана от бурните събития по подготовката на всеобщото въстание. Въпреки това В. Левски обръща внимание на Лудогорието и го включва в изгражданата от него Вътрешна революционна организация. От малкото оцелели документи и сведения е известно, че в Разград се изгражда комитет, поддържащ връзки с близките сътрудници на Левски от Русе Ангел Кънчев и Никола Обретенов. От този период до наши дни достига едва една разписка, която може пряко да се свърже с комитетската дейност на В. Левски. Макар и само един документ, той показва, че революционните идеи на Апостола намират благоприятна почва за развитие в Разградско.
Левски налага идеята за организирана борба чрез изграждане на един революционен център и комитети в българските земи, които да обхванат всяко населено място. Именно те трябва да въстанат едновременно. Това всеобщо въстание трябва да привлече вниманието на европейската дипломация, която да излезе в защита на българския народ. За всичко това Апостолът изисква от работниците по комитетските дела „Дързост! и Постоянство!” /вж писмото до Сливенския комитет-бел. на автора/. Друга една негова мисъл разкрива отговорността на работниците по народното дело към днешните и утрешни поколения: „И не забравяйте – Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме”.
Макар и малко, запазените документи, излезли из под ръката на Апостола, най-точно разкриват европейски измерения на личността му. За ръководен център Левски определя Ловешкия комитет, наречен от него Привременно правителство в България. През 1871 г. БРЦК му изпраща за помощници Ангел Кънчев и Димитър Общи. Левски разширява мрежата в цялата страна и изработва идейната платформа на организацията. Неговият „Проектоустав” или „Наредба на работниците за освобождението на българския народ” са най-демократичният революционен документ за това време в Европа.
Една от най-ярките и ценни идеи на Васил Левски е тази, за личната свобода на човека. Само свободният човек може да изгради свободно и равноправно общество. Именно тази цел отстоява и прокламира в някои от своите писма до частните комитети. Това много ярко проличава в неговите думи в писмо до Ганчо Мильов в Букурещ от 10 май 1871 г. „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България!” /правописът запазен – б.а./ Като теоретик и практик на революцията Васил Левски извършва онази подготовка, която по-късно служи за основа на Априлското въстание от 1876 г., а демократичните му идеи са основа в ценностната система на съвременниците ни. Това го прави актуален и днес, 145 г. след неговата смърт.
Иво СТОЯНОВ – РИМ, Разград