Заложничество и плен – двете понятия се кръстосват в документите на 19-ти пехотен полк, съхранявани в Държавен военноисторически архив – В.Търново. Ето как се стичат обстоятелствата през есента на 1918 г.
В средата на септември 1918 г. 19-ти пехотен полк заема позиция на Мокра планина от устието на р. Какелска, западния бряг на Охридското езеро, кота 1704 до вливането на двата притока. Ежедневно се провежда артилерийска стрелба, продължават занятията с цел поддържане на духа и дисциплината. На 23 септември е съобщено, че на Добро поле противникът е пробил фронта. При условие, че нашите части не спрат настъплението към Битоля, възможно е оттеглянето на полка и бригадата на север, за което трябва да бъдат разпоредени всички подготвителни мерки.
На следващия ден е получено разпореждане за оттегляне, като се вземат мерки да не остане нищо за използване от противника. В дневника на полка е записано: „Безпокойството, моралното терзание за идещия погром на България се предаваха постепенно от Висшата инстанция към войника. Всички се вълнуваха от факта, че само за няколко дена ще рухне съграденото с толкова морални и материални средства, откупеното със скъпата кръв на доблестните Шуменци.”
Офицерите със свито сърце и просълзени очи разсъждават за предстоящото зло, което ще постигне родната земя и българския народ. Със заповед от 25 септември 1918 г. е определено подробно как да се сдаде позицията на австрийската конница и в каква последователност да се извърши оттеглянето на полка. Излишните бойни припаси не трябва да се унищожават на позицията, за да не се издаде оттеглянето, а да се заровят. Унищожено е всичко, което няма възможност да се отнесе с полка, както и всички постройки и закрития.
Клаузите на подписаните на 29 септември документи са обидни за България и нейните воини. Българските войски трябва веднага да напуснат освободените територии. С изключение на три дивизии и четири кавалерийски полка те трябва незабавно да бъдат демобилизирани, а останалите на запад от скопския меридиан да преминат в плен до подписването на мирния договор. За да се спечели почва, 19-ти пехотен полк заедно с две батареи трябва да се върне назад в гр. Дебър, където да се настани на квартири. За малка част от войниците тази вест е радостна. За болшинството, които си дават сметка какво точно се случва, тя е тъжна.
Населението на Дебър е предупредено с глашатай, че ако посегне на живота на само един български войник, целият град ще се превърне в пепелище. Всички заживяват с мисълта, че тук – в Дебър, ще ги завари мирът. Дори се опитват да се настанят по-добре и по-удобно. Никой не допуска, че „пътят на полка за отстъпление е отрязан и че от слава се отива към плен” /записано в полковия дневник от командира на полка подполковник Марин Куцаров/.
На 2 октомври е получена телефонограма 19-ти пехотен полк да предаде града на части на 72-ри полк и да продължи пътя си към гр. Галичник. А там – в Галичник, са получени тъжни новини по телефона – остават в плен! Трябва да сложат оръжието! „Ако не се подчиним на тази заповед, а се съпротивляваме с оръжие, противникът ще нахълта в България за окупирането и ограбването й” – пише в Дневника подполковник Марин Куцаров. При Гостивар наближаващият погром вече е виден. На 4 октомври е заповядано да сложат оръжието и да останат в заложничество. Командирът разпорежда да бъде унищожено всичко, за да не бъде предадено на Съглашението.
Вестта за предаването в плен се възприема с облекчение – като край на войната. Но мнозинството от офицерите и войниците са потресени. Нито една от дивизиите не е изгубила сражение! Те са отстъпвали по заповед на командването и са се озовали на запад от прословутия скопски меридиан не по своя вина. Обикновеният войник не може да разбере как ще се предава, щом не е побеждаван в бой! Командири и войници изразяват мнение, че са в състояние да си пробият път към старите предели на родината.
Още на 2 октомври началникът на Щаба на бригадата заповядва на полковия командир да сдаде в Щаба знамето на полка. Знаменосецът Стефан Николов, развявал бойната светиня в три войни, плаче… На 4 октомври командирът на полка инсценира изгаряне на знамето пред строения личен състав. За благото на Отечеството всички остават в плен, но „гордостта и честта на полка не трябва да бъде предадена на врага, да бъде изложена в музеите на Франция…” Съобщава на всички твърдото си решение знамето да бъде изгорено. Така, когато на 7 октомври пред началника на Щаба се появяват офицери от френското командване с искане да им се предадат знамената, той им заявява, че са изгорени по примера на Наполеон пред Москва. А до 11 май 1919 г., когато отново го връчва на полка в Разград, подполковник М. Куцаров го носи със себе си – под ризата си или зашито под хастара на шинела си. Винаги има и шишенце с бензин – за да го изгори при опасност. Заравял го е и в земята. Като командир на полка настоява да бъде настаняван в отделна палатка. Не разрешава да му се пали огън, за да не влиза никой при него. Така е в лагерите край Прилеп, Гара Лерин, край Солун. Навсякъде той отговаря, че знамето е изгорено. Впоследствие Куцаров се разболява от студа, в който живее, освободен е от заложничество и така се връща в Разград. В последните дни от живота си /1949 г./ генерал о.з. Марин Куцаров признава пред сина си: „Спах 139 дни с него, но не го предадох. Върнах се в България с него и спасих честта на полка си!”
А полкът продължава движението си за Кичево, оттам към Прилеп. Войниците са съкрушени, тъй като е накърнена войнишката им чест и достойнство. По пътя на групи по 15 – 30 човека някои успяват да избягат, за да се върнат в България. Ежедневно се получават нареждания от френското комендантство да се организират команди от по 100 – 200 – 250 души, които под началството на офицери и подофицери да се изпратят на работа към Прилеп, Трояци, Тополчани, Канатлараци, шосето Прилеп – Велес. На всяка команда се дава по една кола, заедно с необходимите походни казани за приготвяне на храна. По този начин – вземайки войниците, полкът се разформирова. Войниците са отделени от офицерите и на 29 октомври на бивака остават само офицерски палатки. Ликвидиран е личният състав на полка – последната френска мярка за разформироването му. Войниците му са използвани за поправка на шосейни и жп линии, мостове и друга тежка работа. В Дневника на полка командирът е записал: „Защо бе кръщението „заложничество”, когато всички чинове изпълняваха тежка работа и даже по-тежка от тая, която се възлагаше на предатели и пленници?”
На 30 октомври всички офицери са отправени към Битоля в лагери. Качени на товарни вагони, са отведени на гара Лерин, за да прекарат с месеци при най-тежки и непоносими условия дните на „отвратително заложничество – дни на затвор, на морално и физическо терзание”.
Това е фактологията… На Солунския фронт 19-ти пехотен полк изпитва огорчението от всеобщото отстъпление на българската армия в резултат не само на пълното изтощение на войските, но най-вече на надвисналата над България втора национална катастрофа. Иначе – Съвременният тълковен речник / Gaberoff, Трето издание, 2001/ дава следните определения на двете понятия:
Плен – 1. Състояние на зависимост, на робство поради попадане при неприятеля. 2. Състояние на зависимост, на покорство в нещо /стр. 623/
Заложник – 1. Насилствено задържано лице като гарант за някакво искане от страна на задържалия го. 2. Лице, което е гарант на интереси, идеи и под. /стр. 235, а „заложничеството” е определeно като „положение на заложник”/.
Като имаме предвид значението на термините, бихме могли отново да проследим действията на бойците, които пък са и показател за психологическото им състояние. Те никога, в нито един миг не се примиряват в себе си с това, че трябва да се оттеглят, а после и с това, че „само за няколко дни ще рухне всичко постигнато”. Фактът, че е унищожено всичко, за да не се използва от неприятеля, също говори за духовно непокорство. В името на по-доброто за България трябва „да сложат оръжие”. Физически се налага да се покорят, но духовно – никога не го правят. Онези, които на групи успяват да избягат и да се върнат в родината, са щастливци. А останалите … тези достойни воини приемат тежката си участ с мисълта за България!
В акта на спасяването на полковата светиня е най-яркото доказателство за извода, който се налага: 19-ти пехотен полк никога не е бил в плен! Неговите бойци никога не са били пленници! Те просто са насилствено задържани като гарант на определени политически интереси, което ги определя като заложници. Защото не може да бъде пленен дух, който води боеца в името на националното освобождение, в името на държавното ни обединение!
Нели НИКОЛОВА – РИМ, Разград
Снимките са от фонда на РИМ – Разград, лично донесени в музея през 1981 г. от Григор Неделчев Григоров от с. Гецово /1891 – 1984 г./ , заедно с неговия дневник от войната. Участник в Балканските войни, по време на Първата световна война той е мобилизиран в 19-ти пехотен Шуменски полк в Разград. Дневникът представлява тефтерче с 20 листа, като на последния има собствена бележка , че е „писан по време на пленничеството му в Гърция 1918 – 1920 г.”, когато е използвал бележките си, водени по време на войните.