На 25 декември 2018 г. след празничната Света Божествена литургия в храма „Свети Николай Чудотворец” с концерт Църковният хор ще отбележи 140-годишнината от създаването си
В килийното и взаимно-учителното училище до около 1870 г. учениците се упражняват само в черковни песни, песни на литургията, празнични тропари и други, тъй като училището подготвя бъдещи учители и свещеници. До Освобождението в църквите се пее индивидуално или от отделни певци. Това са обикновени богомолци, които имат добър глас за певци. Някои от учителите, назначавани за преподаватели в Разград, са имали задължение в неделните дни да пеят в църквата. Такъв е случаят с бъдещия Ботев четник Сава Катрафилов. На 21 юли 1867 г. той е назачен за учител в местното училище, като в неговото „Съгласително” /Трудов договор/ се отбелязва: „Задължавам се да бъда учител в главното им училище и певец в градската им черква само в неделя и празничните дни.” За тази си дейност през годината той получава 4500 гроша заплата. През същата година друг учител – Никола Димов /Димитров/ също се съгласява да пее в църквата.
* * *
За първи път хорово пеене разградските жители виждат по време на Руско-турската освободителна война. Когато на 28 януари /16 януари ст.ст./ 1878 г. руските войски влизат в Разград, от руснаците разградчани чуват за първи път многогласно църковно пеене – при тържествени случаи, по време на празници, молебени, литургии, панихиди, погребения и важни дати се устройват служби, по време на които звучи този вид пеене. По време на подобни служения, съпровождайки военните свещеници, вземат участие хорове, излъчвани от всяка войскова част. Освен църковни песнопения, руснаците често пеят също различни военни, походни и народни песни – руски и украински. Всичко това предизвиква силен интерес у местната християнска общност и създава предпоставки за възникване на хоровото дело и в Разград.
През учебната 1878 – 1879 година учителят Павел Каракулаков, който преподава нотно пеене, сформира от ученици църковен хор. Той става основоположникът на църковното хорово пеене в града ни. Навръх Рождество Христово през 1878 г. хорът оглася за пръв път разградския храм “Св. Николай Чудотворец”, като взема участие в празничната литургия.
Роден в Болград /Бесарабия/ през 1861 г., завършил Болградската гимназия през 1878 г., още същата година, седемнадесетгодишният Павел Каракулаков пристига в Разград и е назначен като учител в основното училище за учебната 1878 – 1879 г., а по-късно и в четвъртокласното училище за времето от 1879 – 1882 г. и от 1883 – 1885 г. Високоинтелигентен и образован младеж, човек с богати музикални заложби и страстно влечение към музиката, освен като учител и създател на първия хор в Разград, той развива и театрална дейност. Става един от възобновителите на читалище „Съгласие”, преименувано по негово предложение на читалище „Развитие”, с което ярко се вписва в културния живот в града.
Основният предмет, който преподава, е математика. Но с въвеждането в училище на предмет „нотно пеене” Каракулаков се наема да ограмотява музикално децата. Той въвежда т. нар. „цифрова нотна система”. Едновременно с учителстването си, Павел Каракулаков подбира ученици в общото /основно и класно/ училище с добри певчески качества и за много кратко време създава църковен хор. В началото се разучават ектениите /кратки молитвени реплики, които се разменят между свещеника и хористите/ и само някои от по-сложните църковни песнопения. Така още през 1878 г. на Рождество Христово църковният хор оглася за първи път храма „Свети Николай Чудотворец”, като участва в празничната литургия. Хорът е съставен от 20 – 24 хористи, предимно ученици. В него участват тогавашните разградски младежи Михал Джуров, Крум Неофитов Камбосев, Стефан Вълчев /който впоследствие е и дългогодишен диригент на хора/, учителят Григор Тончев /бас/ и др. Това е началото на хоровото музициране в Разград.
По времето, когато Павел Каракулаков следва в Одеса и Мюнхен, в Разград пристига Алексей Владимирович Шульговский. Роден в гр. Чернигов /Украйна/ през 1863 г., той е първият учител специалист – музикант в Разградското петокласно окръжно училище, чийто директор тогава е Анание Явашов. Учил известно време в Петербургската консерватория, в Разград Шульговский с голяма упоритост се заема с издигането на хоровото пеене. Той продължава дейността на учителя П. Каракулаков в годините на своето учителстване в града ни /1884 – 1891/, избира певци за църковния хор, който вече наброява 25 – 30 хористи /дисканти, алти, тенори и баси/ на възраст от 12 до 26 години. Енергичен, деен, волеви, младият украинец увлича и разпалва околните, за което с право му се възхищават. Хорът, под ръководството на Шульговский е изключително стегнат, дисциплиниран, отлично звучащ ансамбъл. Репертоарът е добре подбран, включва както църковни, така и светски песни. По този начин формацията бързо печели уважението и възторга на гражданството, а и следват гостувания и концерти при голям успех успех в градовете Русе, Търново, Ески Джумая /Търговище/ и др.
Интересна е екскурзията до гр. Русе, пеш през лятото на 1887 г. с нощуване в с. Писанец. В Русе хорът пее в турското училище „Исляхането”, строено от Мидхат паша, превърнато в хотел – ресторант с градина и естрада за различни представления. След предварително обявения концерт, певците изнасят още няколко такива по желание на публиката. За прекрасните изпълнения, като благодарност и награда, хористите получават допълнително една доста добра за времето сума, която покрива разноските по престоя в Русе, 30-те направени там портрети, както и връщането на хора в Разград с влак, а остатъка се разпределя между хористите. Имайки предвид големия успех, концертите в Русе са всъщност първият гастрол на разградски хор в друг град.
Художникът Максим Цанков, участник в хора на Шульговский като дискант, си спомня, че започват с изучаването на литургията, което за малките хористи /дисканти и алти/ е „много мъчна работа”. По него време много рядко в разградски семейства се свири и пее, едва ли някой е виждал ноти, затова и спявките продължават до късна вечер, на газени лампи. След усвояването на литургията, обучението се продължава с Великденската служба, както и специалните песни за венчавка, молебен, панихида и др. „Чак когато диригентът беше напълно уверен, че хористите са усвоили добре всички песнопения и изпълнението го задоволяваше, започваше да подготвя песни за участия на хора в литературно-музикални вечеринки /концерти/. Това костваше много труд и време.”
Самият Алексей Шульговский оставя ярки следи в музикалната история на Разград, във всички области, в които работи и твори, като учител, диригент и музикален фолклорист, но и впоследствие и в градовете В. Търново, Чепеларе, Асеновград, Враца, София. „Альошката” разпалва искрата у жадните за просвета и изкуство разградски младежи. Самият той е и добър цигулар и създава първия в града ни след Освобождението любителски оркестър от близо двадесет инструменталисти – чест за Разград, ползвал се с широка известност в Североизточна България.
След Алексей Шульговский, друг радетел на музикалната формация към разградския храм е Николай Теодоров, който е назначен за учител по пеене през учебната 1895 – 1896 г. Завършил Пражката консерватория, притежаващ висока музикална култура, майсторски свирил на цигулка, той е и композитор – автор е на известния „Фотинов марш”, посветен на 50-годишния юбилей на първия български журналист Константин Фотинов /издаден в Прага през 1894 г./. Твърде кратко е времето на учителстването му в Разград /умира 1896 г./, но той успява да формира добър църковен хор, създава и граждански мъжки хор от учители и младежи – любители, който разучава избрани хорове от опери.
В следващите години църковният хор се ръководи от известния разградски музикален педагог Максимилиан /Максим/ Димитров Стоянов. Получил средното си образование в Априловската гимназия в Габрово през 1888 г., една година по-късно постъпва в Разградското петокласно училище. След завършването на военната си служба става учител в Разградската окръжна мъжка гимназия. В началото преподава закон Божи, всеобща история, френски и български език. От 1897 г. е учител по пеене в същата гимназия, а от учебната 1912 – 1913 г. до края на своето учителстване през 1928 г. – в Първа смесена прогимназия. Още като дете той свири на флейта, пиколо и цигулка, като флейтист участва в камерния оркестър на Алексей Шульговский, а по-късно като цигулар и диригент ръководи читалищния камерен любителски оркестър. Той е един от най- авторитетните преподаватели по цигулка в Разград. Максим Стоянов дълго време дирижира ученически хорове. Още през 1896 г. като гимназиален учител съставя църковен хор от 40 хористи. Като певци в него участват учениците Георги Симеонов /баща на известния диригент проф. Влади Симеонов/, Александър Чакъров и Иван Чиплаков /бъдещите основатели на хор „Железни струни”/ и др. Освен пеенето в църква, хорът изнася концерти, участва във вечеринки, утра и празници. Максим Стоянов прави добър подбор на гласовете и въпреки, че съставът на хора често се мени, поддържа високо изпълнителско ниво. Този хор пее в храма до 1904 г., когато се създава певческото дружество „Железни струни”.
Независимо, че няма специално музикално образование, преминал през школата на Шульговский, с воля и всеотдайност Максим Стоянов успява да подготви много певци и инструменталисти. Именно негови възпитаници са основателите на хор „Железни струни” и на любителския симфоничен оркестър, факт, който е критерий за огромния принос на М. Стоянов за музикалното развитие на Разград.
Поради здравословни проблеми през 1904 г. се налага да ограничи своята дейност. На 23 април същата година, група младежи любители – музиканти се събират, за да обсъдят идеята за основаване на певческо дружество в града. Така на 1 май 1904 г. е учредено Разградското певческо дружество „Железни струни”, като е избрано и настоятелство в състав: председател Александър Чакъров, подпредседател Марко Сапарев, секретар Страшимир Стоянов, касиер Борис Шалварджиев, библиотекар-домакин Неделчо Николаев и управител /диригент/ на хора Коста Г. Бърнев.
Новосформираният четиригласен мъжки хор започва да пее и в църквата „Свети Николай”, като с това изпълнява функциите не само на светски, но и на църковен хор. Коста Бърнев е негов диригент от създаването му до м. юли 1915 г. /като за кратък период от време – от септември 1904 до септември 1905 г. – докато е в ШЗО – Княжево, бива заместен от Максим Стоянов.
Самият Коста Бърнев е роден в Разград, син на Бърни Бърнев /един от участниците в първия граждански оркестър преди Освобождението и брат на известния музикант Илия Бърнев/. Още като ученик в гимназията, 16-годишен, той дирижира църковния хор на Максим Стоянов при по-леките песнопения. Още тогава проличава диригентската му дарба. Основателите на певческото дружество от самото му създаване са водени от благородната идея – безвъзмездно служене в името на музиката. Всички приходи от изнасяните концерти, пеенето в църквата, вечеринки, коледуване и др. изцяло постъпват в касата на дружеството, като са изразходвани за набавяне на богата нотна библиотека, закупуване на пиано и други общополезни цели. „Железни струни” води активен творчески живот. Наред с концертната дейност и участията в неделни и празнични литургии в църквата, дружеството урежда курсове, сказки, утра. Организират се турнета, изнасят се концерти в съседни градове. Популярността и авторитетът на хора бързо нарастват, създават се благоприятни условия за прерастването му в смесен хор. И това се случва през 1907 г., която разгръща нова страница в историята му. Публикацията във вестник „Разградски новини” от 20 януари с.г. дава информация, че хорът се състои от 70 – 80 жени и мъже и изнесеният концерт е бил „повече от блестящ”.
По време на Балканската война 1912 – 1913 г. Коста Бърнев е мобилизиран като подпоручик о.з. в 19-ти пехотен полк и в боевете при Люлебургас е тежко ранен, вследствие на което на 8 ноември 1915 г. умира в Разград на 29-годишна възраст.
В годините на Първата световна война повечето мъже хористи са мобилизирани. Това е мъчителен период за „Железни струни”. За кратък период се изреждат няколко диригенти – Гатьо Спатарев, Стефан Куртев, Стефан Вълчев, Иван Кочетов, Спиридон Марков и др., които полагат усилия, за да съживят дейността на хора.
В същото време в Разград се установява Стефан Вълчев, който привлича хористи от „Железни струни” и през 1919 г. създава независим и постоянен църковен хор, който ръководи 17 години. Роден е в Разград и още като ученик пее в първия църковен хор, дирижиран от Павел Каракулаков. Като дискант в него, той се откроява сред останалите разградски младежи със своята музикалност, бързо усвояване на песнопенията и доброто им изпълнение. Така още в ранна възраст Стефан Вълчев се запознава с църковния ред. Учил във Варна, по-късно в София, където през 1897 г. завършва 3-годишен курс за висши офицери. По това време Вълчев редовно посещава службите в църквата „Света Неделя”, където тогава пее един от най-изявените църковни хорове в България, дирижиран от Николай Николаев. След завършване на образованието си в София, се връща за известно време във Варна, където се включва дейно в живота на Варненското музикално дружество „Гусла”. Пее в светския и църковен хор и много скоро е избран за председател на дружеството. Той също няма специално музикално образование, но придобива солиден църковно-певчески стаж, което укрепва знанията му в сферата на църковното хорово пеене и църковния ред. Развива богата диригентска дейност впоследствие – сформира и ръководи църковни хорове в градовете Шумен, Плевен, В. Търново, където служи като военен, а след пенсионирането си – и в Разград, където остава до края на живота си.
За времето от 1919 г. до 1936 г. църковният хор, дирижиран от Стефан Вълчев има богат репертоар. С него гостува в Плевен /1924 г./, Варна /1925 г./, София /1926/, Търново /1928/, Видин /1930/, Казанлък и Шипченския манастир /1931/, Кубрат /1933/, и др., обикновено по едно и също време на годината – около Петровден. По време на гостуването си в София през 1926 г. хорът взема участие в неделната литургия в църквата „Свети Седмочисленици”. Там е поканен и Алексей Шульговский /вече остарял и болен, починал на 18 октомври същата година/, който е силно развълнуван и през цялото време докато трае службата, плакал. След службата се среща с хористите и диригента им, живо се интересува от музикалния живот в Разград и им разказва лични спомени за началото на църковното пеене. Стефан Вълчев получава от него символичен подарък – метален камертон – реликва, с който е дирижирал Разградския църковен хор в периода 1884 – 1891 г.
В броя си от 10 юли 1936 г. в. „Разградско слово” съобщава, че от 1 юли диригентът на църковния хор Стефан Вълчев е освободен от длъжност поради напреднала възраст. На 8 ноември с.г. той е официално провъзгласен за почетен диригент и награден от църквата за дългогодишната си диригентска дейност.
След Стефан Вълчев на диригентския пулт в църквата застава Евстати Димчев. Възпитаник на Илия Бърнев, той от ученическите си години обиква хоровата музика. С музикална дарба и продължителен стаж като хорист и диригент на хор „Железни струни”, значителен е и неговият принос за по-нататъшното издигане на хоровото изкуство в Разград. От 1936 г. хор „Железни струни” започва отново да пее в църквата „Свети Николай”, тъй като една значителна част от съществуващия църковен хор се обособява в т.нар. „Народен хор”. Цялото възнаграждение на диригент и хористи се внася във фонд и впоследствие тези постъпления помагат за превръщането на една голяма мечта в реалност – построяването на Музикалния дом през 1940 г.
Евстати Димчев дирижира „Железни струни” като църковен хор два пъти – веднъж от 1936 до 1939 г. и втори път от 1945 до 1948 г. След 1939 г. диригент на хора в църквата е Илия Бърнев. Роден е в Разград, още като ученик в четвърто отделение пее в църковния хор, а по-късно и в „Железни струни”. Учи в Киевската и Московската консерватория, но е принуден да прекъсне следването си в годините на Първата световна война, когато е мобилизиран. От 1920 г. е назначен за учител по музика в Разградската гимназия, където учителства в продължение на 27 години. Целият този период е всъщност и една продължителна и системна музикална дейност – изгражда ученически хор и ученическа духова музика, ръководи хор „Железни струни” и църковния хор, а през 1922 г. дирижира първия концерт на създадения от него Разградски симфоничен оркестър – венецът на неговия живот. Илия Бърнев подготвя множество музиканти /хористи и инструменталисти/, изгражда своеобразна школа за тяхното формиране и реализация. Той дирижира в църквата до 1943 г., след което диригент става Георги Иванов Вачев. Син на църковния певец Иван Стоянов Вачев и брат на диригента Стефан Вачев, завършил Музикалната академия в София със специалности цигулка и дирижиране. А църковния хор дирижира от 9 ноември 1943 г. до 17 август 1945 г., когато се завръща Евстати Димчев. През 1949 г. диригентството на смесения църковен хор поема Георги Попйонков Генчев, до 1952 г. той завършва Софийската духовна семинария и Богословския факултет, хорист при големия диригент Иван Сорокин в Русенския катедрален храм „Света Троица”, след 1952 г. става старши преподавател в Духовната академия в София, а неговата църковно-музикална дейност в Разград продължават учениците на Илия Бърнев – Райчо Василев и Димо Халачев. Райчо Василев дирижира църковния хор още като хорист и помощник-диригент на своя учител Илия Бърнев, а след това вече като титуляр, от 1 октомври 1953 г. до м. ноември 1954 г.
Димо Халачев завършва Музикалното училище, след което учи в Музикалната академия, а после се отдава изключително на хорово-диригентска дейност. През 1960 г. той става диригент на хор „Железни струни” и допринася изключително много за просперитета и популяризирането на хоровото изкуство в Разград. По времето, когато Димо Халачев е учител по музика в Първа разградска смесена гимназия, става диригент на църковния хор, който ръководи от 1 декември 1954 г. до 1 септември 1955 г.
След него, от 1955 г. диригент на хора към църквата е Борис Филков. Пял в църковния хор още от ученическите си години, дирижиран тогава от Стефан Вълчев, до 1932 г. е редовен хорист и помощник-диригент. Прави множество преписи на църковни хорови произведения, а през 1956 г. съставя голяма партитура от избрани песнопения. Под негово ръководство смесеният църковен хор съществува до 1958 г.
По това време все повече намалява ролята и значението на църковния хор, който дотогава има значителна роля за духовния живот на Разград, и неговата дейност бива преустановена. Но пламъчето на църковната музика остава да гори единствено чрез братствения хор, ръководен дълго време от свещеник Васил Димитров и презвитера Надя Димитрова.
Едва през 1992 г. с дирижирания от Добромир Донев дамски църковен хор е възобновена една стара музикална традиция.
С нова сила се възражда църковното пеене през 1994 г., когато хорът става смесен – четиригласен, с диригент Красен Иванов. Завършил хорово дирижиране при проф. Димитър Русков, и оперно-симфонично диригентство при проф. Иван Бакалов в Българската държавна консерватория, специализирал в Московската консерватория при проф. Генадий Рождественский, Красен Иванов е диригент на Разградския симфоничен оркестър от 1975 г., а от 1995 г. – и на хор „Железни струни”. В богослуженията църковният хор започва да участва от началото на октомври 1994 г. наред със смесения хор, съществува и дамски камерен хор, дирижиран от Мила Иванова, възпитаник на АМТИ – Пловдив.
Богат е и днес животът на църковния смесен хор – той участва в литургии, молебени, венчавки, включва се в културния живот на града със свои изяви, изнася самостоятелни концерти в храма „Свети Николай Чудотворец”, участва в коледни концерти заедно с хор „Железни струни” и Разградска филхармония „Проф. Димитър Ненов”.
Незаменима е ролята на църковната музика и днес – тя е, която популяризира ценностите на Православието, която внася утеха, светлина и смирение в душите на миряните, която прави по-жива връзката с Бога. В този смисъл църковно-хоровата традиция е много необходима в цялостната ни музикална култура. Затова, с увереност в бъдещето, сегашното ръководство на църковния хор има идеята да бъде винаги на нивото на отговорността за една 140-годишна традиция, и във всеки момент този музикален институт да бъде в синхрон с изискванията и потребностите на духовния живот в града ни.
Нели НИКОЛОВА, Красен ИВАНОВ
Снимки – личен архив на Красен Иванов