През последните няколко години и нашият град е завладян от футболната еуфория. В световен мащаб тя понякога стига до крайности и демонстрация на сила. Тази демонстрация, и то в крайната й форма- войната, винаги е присъствала в човешкото битие. Всички знаем, че най-известният конфликт в древността е станал заради хубавата Елена. Днес трудно можем да кажем до колко е била хубава тази жена, но явно си е струвало да тръгнеш на десетгодишен поход и да съсипеш цял град. Не че тогава е имало малко жени, но как да не тръгнеш на война, когато някой ти дойде на гости, ти го нахраниш, почерпиш, пък той за благодарност ти отмъкне жената. Но това си е проблем на древните хора, да се оправят както могат – с копия, стрели и дървени коне.
Съвременният човек също понякога стига до крайности, и то поради какви ли не глупави причини. Една такава история е малко познатата „футболна война” през 1969 г. между „колосите” Салвадор и Хондурас. Двете държави имат еднаква съдба. Получават независимостта си от Испания през 1821 г., като през по- голямата част от историята си се управляват от военни диктатури. Те са малки ( Салвадор е 21 000 кв. км., а Хондурас 112 000 кв. км.), бедни, с преобладаващо селско население. Характерно и за двете страни е, че голяма част от земята е собственост на едри земевладелци. Хондурас е управляван от полковник Освалдо Ареляно, а съседите – от генерал Фидел Ернандес. През 50-те и 60-те години много безимотни салвадорски селяни преминават границата и се самонастаняват на хондураска територия. Правителството на полковник Ареляно им дава срок от пет години, за да се регистрират, но това правят много малка част от хората. За да отклони натрупаното социално напрежение поради рухналата икономика от себе си, хондураското правителство се опитва да прогони заселниците, които вече са стигнали до близо 300 000 души. Властите в Салвадор отказват да приемат своите бивши граждани, опасявайки се, че това ще ги принуди да проведат аграрна реформа. Като резултат едрите земеделски собственици, които са опората на правителството, ще трябва да загубят голяма част от земите си. В двете страни назрява социално напрежение и на преден план излизат военните. При стълкновенията им със селяните има убити и от двете страни.
В този период се провеждат квалификациите за световното първенство по футбол в Мексико през 1970 г. Салвадор и Хондурас трябва да определят първата централноамериканска държава, която ще представя самостоятелно региона. Първият мач се играе в столицата Тегусигалпа и домакините от Хондурас бият с 1 : 0. На реванша в Сан Салвадор резултатът е 3 : 0. В двата мача има провокации от страна на феновете на отборите домакини, които са съпроводени от безредици и продължаващи социални протести. Третият, решаващ мач се играе в Мексико сити на 27 юни 1969 г. В дните преди него по радиостанциите в двете държави звучат патриотични песни и призиви за победа и защита на националната чест. В хода на мача Хондурас повежда с 2 : 1, но салвадорските футболисти успяват не само да изравнят, но и с гол на Пипо Родригес в последните секунди на продължението да победят. Емоциите вземат връх и в двете страни. Провеждат се националистически митинги, на които се отправят обиди към съседите. Двете държави прекратяват дипломатическите си взаимоотношения, а по границата започват престрелки между войниците с жертви. Тази напрегната обстановка продължава до 14 юли, когато салвадорската армия навлиза в Хондурас и окупира областта около град Нуево Окотепе и самия него. Хондураската армия отговаря на удара, бомбардирайки цели в Салвадор. В сраженията се включва и авиацията, като това е повече от пародийно. Салвадор използва стари витлови самолети, а Хондурас няколкото си самолета от селскостопанската авиация, като в празните отделения са натъпкани бомбите. Сраженията продължават четири дни, докато в конфликта не се намесват дипломати от Организацията на американските държави. На 20 юли сраженията са прекратени и салвадорската армия се изтегля на своя територия. Започват дълги преговори за дипломатическо уреждане на конфликта. Въпреки това чак до 1972 г. продължават пограничните престрелки, а самият мирен договор е подписан на 30 октомври 1980 г.
За да се класира на световното, Салвадор побеждава и Хаити с 1 : 0 и пак в продълженията и със съпътстващи срещата провокации, но този път не се стига до война. На самото световно Салвадор губят и трите си мача с общ резултат 9 : 0, като не показват нищо стойностно като игра. Резултатът от цялото това футболно безумие е около 2 000 убити – предимно бедни селяни, и неразрешен аграрен проблем. Днес и двете страни вървят по пътя на демокрацията с граждански правителства, но с все така нерешени социални проблеми, а част от потомците на преселниците все още живеят в завзетите територии. Конфликтът между „колосите” Хондурас и Салвадор става известен на световната общественост благодарение на полския журналист Ришард Капушчински, който се оказва единственият чуждестранен журналист в района на конфликта, а по-късно издава и книгата „Футболната война”. Но и днес сме свидетели на футболно безумие. Все още са живи спомените от Брюксел 1985 г. , Шефилд 1989 г. и най- пресният пример от Порт Саид в Египет. Нека тази мрачна страна на футболните страсти не достигне до нашия град. Лудогорските фенове са показали, че обичат футбола, а той включва и уважение към противника и неговите фенове.
Иво СТОЯНОВ