На 28 март се навършиха 71 години от смъртта на патриарха на разградската журналистика Григор Попов. Рядко интелигентна личност, той пресъздава прекрасно всяка роля в живота си. Актьор или чиновник, комита или журналист, във всяко поприще се превъплъщава блестящо.
По-малко известен факт от неговата биография е участието му в македонското революционно движение, за което сам той разказва в своите спомени. Човек с изключително будна съвест и свободолюбив дух, той не може да не се включи в четата, след като има този шанс.
Когато през 1901 г. Григор Попов пристига в София, той влиза в средите на тогавашните поети и писатели. Но срещата и дружбата му с Гоце Делчев, а по-късно и с Пейо К. Яворов го правят пряк участник в борбата за освобождението на Македония. Григор Попов два пъти влиза с чета в поробената земя. Първият път начело на четата е Михаил Чаков, а втория – Гоце Делчев. Яворов е участник и в двата похода и ги описва в „Хайдушки копнения”.
Спомените на Григор Попов за този период от живота му са пропити с дълбоко преклонение пред двамата велики българи. Той разказва повече за тях, отколкото за собствените си преживявания. Гришата е с ясното съзнание, че е част от съдбоносни за България събития. А взаимоотношенията му с Пейо Яворов са изпълнени с прекрасни чувства на приятелство и загриженост, и със съзнанието, че на всяка цена трябва да се опази този талант в българската поезия.
Тук предлагаме на читателите спомените на Григор Попов за връзката си с П. К. Яворов, публикувани в Бюлетин на Музейния съвет – гр. Чирпан, го. III, бр. 8, януари – март 1961 г., „П. К. Яворов – Спомени и статии за 83-годишнината от рождението му”.
Пейо Яворов – моят боен другар и сърдечен приятел
През лятото на 1901 г. се запознах с прославения македонски революционер Гоце Делчев и след няколко месечна дружба с него аз вече бях запален привърженик на „Вътрешната организация”, към която се числеше и големият наш поет Пейо Яворов. Всеки ден ходех при Гоце в стая № 9 на хотел „Батемберг” и почти винаги там намирах Яворов.
Средно висок, доста мургав, малко приведен, с големи черни очи и буйна черна коса, внимателен и рядко скромен, поетът се ползваше с безмерната обич на Гоце. Войводите и другите революционни работници гледаха на поета с голямо уважение.
Преди да познавам Яворов, аз бях очарован от неговата поезия, но само след месец дружба – обикнах човека Яворов като свой роден брат. Смело мога да кажа, че Яворов беше не само голям творец, но и голям човек, човек с голямо сърце.
Никога не ще забравя как сърдечно се обръщаше той към мен с топлия си, приятен глас: „Гриша, ако днес нямаш „златни авоари”, ела да се нахраним заедно!”
И аз неведнъж бивах гост на масата му в скромната, но уютна гостилница „Македония”, където се хранеха двамата с Делчев.
През януари 1902 г. Гоце подготвяше чета за прехвърляне в Македония с агитационна цел срещу опитите на „върховистите” да спечелят терен във вътрешността. За войвода той определи ениджевардарчанина Михаил Чаков, интелигентен човек и опитен революционер. Яворов настоя да влезе в състава на четата, въпреки съпротивата на Делчев. Давайки си сметка колко много тежи името на поета в революционното движение, той не искаше да излага живота му на опасност. Спомням си усилията на Гоце да отклони Яворов от желанието му да поеме тежкия четнишки живот. При един разговор на тая тема в присъствието на Михаил Чаков, силно развълнуван, Гоце се обърна към Яворов: „Пейо, защо не искаш да ме разбереш? Знаеш ли, аз изпадам в ужас, когато помисля, че влизайки във вътрешността ти се излагаш на риск? … Това би било незаменима загуба за мен и още по-голяма – за нашето свещено дело. Моля те, брат, не отивай сега в Македония! Обещавам ти, по-късно ще влезем заедно. Нека заздравим организационния апарат и се справим с разбеснелите се върховистки шайки! Тогава ще ти осигуря по-голяма безопасност и Македонският народ ще има щастието да ти се радва, а и да чуе вдъхновеното ти слово.”
И сега виждам Пейо мълчалив, вперил големите си хубави очи в Гоце. Изведнъж той стана, закрачи нервно из стаята и ядосано заговори: „Гоце, ти и всички другари ме третирате като някоя вещ, която трябва да се пази в кутийка, да се не чукне нещо… Аз зная, че има риск и именно затова настоявам да отида във вътрешността, твърдо решен да мина всички рискове на борбата за свобода на брата роб. Моля те, откажи се от намерението да ме отклониш от участието ми в четата.” /Всички изказвания на Яворов и Гоце в спомените ми, съм записвал в бележника си същия ден, когато са направени./
Те размениха още няколко реплики, изпълнени с обич и сърдечни другарски чувства, докато най-после Гоце отстъпи: „Брей, Пейо, упорит човек си! Отстъпвам пред твоите настоявания. Македонският бог да те закриля!”
Това, което последва, еше наистина трогателно. Двамата се сграбчиха в обятията си и братски се целунаха. Гоце каза на Чаков да запише Яворов в списъка на четата си. Аз заявих, че също желая да пътувам с Пейо, Гоце даде съгласие и Чаков записа и мен.
На 4 февруари 1902 г. четата, брояща фаталното число 13 човека, под войводството на Михаил Чаков, напуснахме Кюстендил на път за турската граница. През Осоговската планина навлязохме в поробена Македония. Първата вечер спахме в с. Сажденик. Няколко дни по-късно стигнахме в с. Гърлене, Кочанско. Яворов, не свикнал с тежкия и уморителен балкански път и обул за пръв път цървули, скоро се подби и едва се мъкнеше, но никога не издаде глас на ропот. Напротив, из целия път той подхвърляше шеги и закачки. Гърленският ръководител предупреден за нашето пристигане, чакаше в гората на няколко километра пред селото. Той наприд и ние след него, на разсъмване стигнахме в неговата двуетажна къща. Без да се докоснем до сложената трапеза, ние налягахме в една голяма стая, кой къде намери. На Яворов постелиха един козек до огнището, той се просто тръшна и веднага заспа. Когато към обед отворих очи, другарите бяха вече станали и наобиколили Яворов, седнал със скръстени крака върху козека. Той им говореше за борбата на нашия народ през турското робство. Споменавайки за подвига на Ботев и Левски, поетът се силно въодушеви и гласът му затреперя от вълнение. Всички слушаха с отворена уста, в захлас. Чаков, седнал до Пейо, вперил поглед в него, гълташе всяка дума и с особено доволство от време на време поглеждаше момчетата с очи, в които се четеше: „Виждате ли какъв човек е с нас! За първи път влазя в Македония и то с моята чета. Гоце мен го повери.”
Бях излязъл за малко в двора. Отивах към задната страна на къщата и разпасвах пояса си. Изведнъж, на не повече от 200 метра пред погледа ми изскочиха десетина турски низами на коне. Метнах пояса на рамо, хванах панталоните си с ръце и хукнах към къщи, викайки с все сила: „Турска кавалерия! Пейо, бягай скоро да се спасиш! Ние ще ги задържаме с огън!”
И сега ми е ясно в паметта, ч в тоя момент, когато видях турските низами, една мисъл ме облада: може да убият Яворов! За себе си и за другарите хич и не помислих.
Набързо прибрахме багажа си. Аз обаче забравих раницата си. През прозореца наскачахме в градината зад къщата, прехвърлихме се през дувара и заехме позиция около разхвърлените там големи скали. Пейо настанихме при най-големия блок, Чаков легна от едната му страна, а аз от другата. Турците влязоха в къщата, отдадоха се на ядене и пиене и ние се изтеглихме спокойно покрай реката в една друга махала на селото. На всички ни направи впечатление, че в тоя труден момент Пейо се държа спокойно и самонадеяно, като кален революционер.
Прекарахме още два дни в махалите на с. Гърлене. Не свикнал на дългия тежък планински път, Яворов беше разглобен, както сам се изразяваше, а нам предстоеше още дълго пътуване. Чаков настоя и Пейо се съгласи да остане на няколкодневна почивка, след това да обиколи Кочанско и провери състоянието на организациите, като проведе агитационна дейност срещу опитите на „върховистите” да откъснат тоя край от „вътрешните”.
* * *
Преди да се разделим, Яворов ни говори върху различията на Вътрешната организация с „върховистите” и начерта пътя, по който да се води пропагандата сред населението, срещу техните домогвания да овладеят революционното движение и да го използват за чужди на делото цели. Всички скърбяхме за раздялата с Пейо. Даже най-простоватичките момчета добре знаеха кой е Яворов и хранеха към поета голямо уважение. В дружбата си обаче с него, със своя прекрасен характер, той спечели дотолкова и обичта им, че всеки беше готов да се жертва, но да запази живота на Македонския Ботев, както го наричахме в четата.
На 12 февруари се сбогувахме с Пейо. Четата се раздели на три групи по четири човека. Едната, начело с Михаил Чаков, аз, Павле кап`тан и Калканджията /двамата земляци на Чаков – ениджевардарчани/, поехме за Поройско, другата – с Васил Попов /старозагорчанин/ – за Малашевско, а третата – водена от Никола Савов /бивш фелдфебел от Белоградчишко/ и Георги Данчев /бивш юнкер от Варна/, пое пътя за южната част на Кочанско, със задачата да се движи близо до поета и при нужда да му оказва помощ.
На тръгване аз дръпнах настрана Чаков и споделих с него опасението си: оставяме Яворов сам, но може да му се случи нещо лошо! … Настоях да остана с него. Чаков се усмихна и ме потупа по рамото: „Напразно се тревожиш, Гриша! Пейо тук е на сигурно място. Нашите хора са здрави. Аз обясних на околийското ръководство кой остава при тях. Те ще го пазят като зениците на очите си. Щом Пейо се съвземе от умората и приключи агитационната си обиколка, ще се върнем да го вземем с нас.”
Не настоявах повече, но тръгнах подтиснат от едно съмнение и лошо предчувствие…
След няколко дни получихме съобщение за пленяването на Пейо от върховистката чета на капитан Софрони Стоянов. Изтръпнахме, защото знаехме как те обикновено постъпват при пленяване на наши другари. Чаков беше покрусен и постоянно повтаряше: „Бре, какво щеше да стане! … Ами ако го бяха убили? Как щях да отговарям пред Гоце? Той ми каза: Михаиле, поверявам Пейо на теб, защото имам вяра, че ще го върнеш жив и здрав! Ти, Гриша, добре ми казваше да не го оставяме сам, а аз направих тая глупост. Ако Пейо беше загинал, не можех си прости грешката, щях да си тегля куршума.”
Още същата вечер Чаков подсили четата си с пет души от местните момци и незабавно потеглихме за Кочанско, да вземем Пейо и го доведем в нашия район – Поройско. Когато обаче пристигнахме там, той беше вече отпътувал за България.
Новата 1903 г. посрещнахме в гостилница „Македония” – Яворов, Гоце, Чаков, аз и още няколко хъшове, дошли от вътрешността. Часовникът възвести идването на новата година и ние вдигнахме чаши да си я честитим и пожелаем щастие. Пейо, чукайки чашата си с мен, много радостно извика:
„Гриша, да е честита! Стягай раницата! Скоро заминаваме за вътре, заедно с Гоце!”
Делчев, който тая вечер беше много весел, подхвърли шеговито:
„Пейо, този път – без опозиции и кандардисване…”
* * *
На 12 януари 1913 г., около 50 човека, водени от Гоце и Яворов, влязохме в поробената земя. На другия ден, малко преди съмване, ние пристигнахме в Банско, посрещнати от Йонко Вапцаров, Лазар Колчагов, Сандо Китанов, Симеон Драговчев и други, имената на които не помня. Яворов и Делчев отседнаха у Вапцаров, а ние, четниците, бяхме разпределени по 3 – 4 човека в различни къщи. В Банско останахме няколко дена, през което време Гоце и Пейо правиха събрания, на които присъства почти цялото население на Банско – мъже и жени. На нашите въпросителни очудени погледи, банчани с усмивка и особено задоволство ни съобщаваха, че „няма банчанин, който да не е съзаклятник и до един са от вътрешните”. За Гоце и Пейо те говореха като за божества. Направи ми впечатление сърдечността, с която банчани ограждаха и нас, четниците.
Банско напуснахме през нощта срещу Богоявление на път за Неврокоп. Към нашата група се присъедини и Йонко Вапцаров с още пет банчани.
Заобикаляйки Неврокоп, ние се отбихме в няколко села, между които Баничани и Ловча. Към полунощ срещу Атанасовден пристигнахме в с. Каракьой, на средата между околиите Серска, Неврокопска и Демир-Хисарска, където беше свикан и събор на четите на Серското революционно окръжие. Там заварихме Димитър Гущанов, Георги Бъждаров, Стоян Филипов, Яне Сандански, Иван Даскала, Георги Радев, дядо Илия Кърчовалията, Атанас Тешовалията, Таската, Стоян Мълчанков и други войводи и четници, около 50 човека. В една голяма къща се събраха Делчев, Яворов, Сандански и останалите войводи, а четниците бяха разпределени по няколко човека из селото. Вапцара и аз останахме при Пейо.
В Кара-кьой прекарахме три дни. От сутрин до вечер Гоце и Пейо разговаряха с войводите и по-главните работници. Преди да напуснем селото, четниците идваха на групи в къщата, където бяхме отседнали, и Гоце ги запознаваше как се действа с бомбите, доставени в последно време от организацията, а Пейо им говореше за различията с „върховистите” и идейните насоки на Вътрешната организация.
Никога няма да забравя как пламенно и увлекателно говореше Пейо. Той описваше борбата за свобода през турското иго, саможертвата на Ботев, Левски, Караджата и плеядата герои, сложили кости пред олтара на родината, след което очертаваше пътя на революционната борба за освобождение на македонския роб.
Яворов беше на голяма почит сред войводи и четници. Те бяха горди, че Македония има своя Ботев.
Тук му е мястото да кажа няколко думи за отношенията между Яворов и Делчев. Това не беше само обикновена приятелска дружба или идейно другарство. Имаше нещо много по-голямо. Двамата се обичаха като братя, не! – те се боготворяха един друг!
Гоце не правеше нито стъпка в революционната си дейност, без да се съветва с Яворов. Винаги, когато му се докладваше някой въпрос, преди да вземе решение, той казваше: „Да поговорим с Пейо и тогава ще решим!”
В Кара-кьой се разделихме с Яворов. Участниците в събора, около сто човека, поехме за Алиботуш планина, а Пейо остана в селото да организира издаването на революционния лист „Свобода или смърт”, в помощ на агитаторите във вътрешността. Няколко дни обаче по-късно, Гоце го повика и той дойде в планината. Прекарахме заедно две денонощия, след което четниците се пръснаха по районите си. Аз заминах с Гоце, а Пейо, придружен от Мицо Кирилиев, бивш учител, остана в Крушевско да издава бунтовния лист. Охраната му Гоце повери на дядо Илия Кърчовалията, стар и опитен харамия. Този прост човек беше добре разбрал цената на Яворов за Македония и той боготвореше поета.
Нели НИКОЛОВА
На снимките:
Григор Попов
Четата на Михаил Чаков
Събор на четите на Алиботуш планина, февруари 1903 г.