България има брегова ивица с дължина 387 км, върху която има около 16 000 дка плажове. Не е толкова много (сравненията с Гърция, Турция или Хърватия са неуместни), но не е и никак малко – от десетилетия насам летният туризъм носи големи приходи на десетките морски общини, на малкия и големия бизнес и на държавата. Почти цялата плажна ивица се използва за нуждите на туризма. Този държавен ресурс, който е посочен в конституцията, носи около 10 млн. лв. годишно под формата на наеми, концесионни такси и гълта още толкова под формата на инвестиции в поддръжка и обслужване. Зад дългите пясъчни ивици, хилядите чадъри и стотици заведения обаче има гъста плетеница от интриги и интереси в един доста „ексклузивен“ бизнес, достъпен за ограничен кръг от инвеститори и с висока степен на риск.
Плажовете бяха прехвърлени на частни стопани, като този процес започна през 1997 г. От тогава до сега ивиците преминаха в ръцете на няколко основни типа инвеститори: едните са собственици на хотели по морето, които поеха и управлението на плажове в съседство, за да предлагат на клиентите си пълен пакет от услуги; другите са класически оператори: наематели и концесионери на плаж, чиято цел е да печелят и от хотели, и от случайни посетители, от заведения, водни спортове и др. Големите известни плажове са запазени от години за определен тип инвеститори, свързани с бившите силови групировки. Има много по-малки плажове, които се разработват от концесионери, а напоследък и наематели. В това уравнение напоследък се намесиха и курортните комплекси като Албена, Златни пясъци, Св. св. Константин и Елена и други, които настояват, че комплексите трябва да се управляват като едно цяло и затова държавата трябва да им прехвърли и плажовете, вместо да им ги дава на концесия в състезание.
Различните интереси на тези инвеститори се сблъскаха за пореден път след новината за прехвърлянето на плажовете в министерство на туризма и заявката на държавата за смяна на модела на стопанисване. Едните искат да получават ресурс „по право“, другите искат намаляване на държавната такса, третите – отпадане на някои отговорности. Но в темата за плажовете има един много по-важен за всички въпрос и той е как услуга, основана на общ за всички ресурс, да стане едновременно по-качествена и по-добре организирана.
Моделът за отдаване има няколко недостатъка. Първо, той не прави разграничение между различните видове плажове: дали са в оживен комплекс, в голям крайморски град или на няколко километра от най-близкото населено място – за всички важи една и съща методология за определяне на цената и едни и същи правила за стопанисване. Второ, залага много високи изисквания към потенциалните кандидати, което, освен че ограничава кръга на участниците, води до оскъпяване на услугата за сметка на крайния клиент. Наемите и концесионните такси за плажовете започват от няколко хиляди лева и достигат до около 2 млн. лева за един плаж. Те се плащат задължително за 12 месеца, без значение какъв е бил сезонът и колко месеца е работил стопанинът. Така например концесионерът на плаж „Лозенец“, който тази седмица беше затворен заради бактерии във водата, ще трябва да отговаря със собствените си средства за провала на община Царево да пречисти водата. Към таксата се прибавят разходите за т.нар. задължителни дейности като водно спасяване, медицинско осигуряване, почистване, изграждане на техническа инфраструктура. Самите правила за обезопасяването, а и за извършването на търговската дейност са така написани, че на практика всеки наемател във всеки момент е нарушител. Това, от една страна, прави контрола от страна на държавата труден и неефективен, а от друга, създава много висока степен на риск за инвеститорите. В мътната вода процъфтяват предимно онези с връзки, а страдат всички туристи.
Излиза ли сметката
„Стопанисването на плаж е много отговорна дейност и ако не се прави както трябва, може да има много неприятни последици. Плажът е лицето на курорта“, коментира темата Николай Недков, член на надзорния съвет на „Златни пясъци“ и общински съветник от Варна, наемател на плаж „Нирвана“ в най-северната част на Златни пясъци. Недков е бил единственият кандидат в процедурата за малкия плаж на север от курорта, в близост до пречиствателната станция. Наемът на година е 32 000 лв. „Разходите по поддръжка са доста големи, почти колкото наема“, казва той и описва задължителните дейности, в които инвестира всеки сезон: спасителен пост на всеки 100 метра, трима спасители за всеки пост плюс заплати и осигуровки; почистване, тоалетни, душове, вода, ток, медицинско обслужване. „Ако нямах договорка с хотелиери да карат туристи на плажа, нямаше да изкарвам и половината на наема“, твърди предприемачът. Той е заел 30% от активната плажна площ (при положение че има право на 50%) с платени чадъри, но категорично отхвърля варианта да се откаже изцяло от тях. „Ако аз трябва да разчитам на оборота от моя ресторант на плажа, който е 300 лв. на ден, няма да мога да платя нищо“, заявява предприемачът. Чадър, два шезлонга и две шалтета на „Нирвана“ са 20 лв.
„Сметката при стопанисването на плаж излиза най-добре в курортите, на другите места е по-сложно“, казва Андрей Василев, който също е общински съветник от Варна и търговски директор на „Лазурен бряг 91“ – концесионер на централния варненски плаж. Фирмата е свързана с варненската група „Химимпорт“. „Най-зле е там, където няма инженерна инфраструктура. Ако няма достъп за туристите – няма и кой да плаща. С наем от чадъри и шезлонги не можеш да си платиш концесията. Но аз съм и против да се разчита само на заведения и плажовете да са пълни с барове. Трябва да има баланс“, казва още Андрей Василев. Той, както и останалите представители на бранша, е на мнение, че държавата трябва да направи разграничение между плажовете в комплекси, в града, пред къмпинга или в неурбанизирана територия и да ги отдава по различни правила.
По-крайни в критиките си към самите стопани и необосновано скъпите „екстри“ на плажа са туроператорите. „Всички знаят какви пари се генерират на плажовете, чадърите не са им основното перо в прихода“, казва Венцислав Танчев, управител на компанията „Сънтурс“, представител на германския туроператор „Алтурс“ (Alltours). „Наемателите могат да се откажат да взимат пари за тях, а това ще даде силен тласък на туризма“, казва експертът. Това, разбира се, не зависи само от благоразположението на бизнеса, а трябва по някакъв начин да се стимулира от държавата. Дали ще е с по-ниски концесионни такси, или като облекчи изискванията към стопаните и поеме част от неприсъщите им в момента дейности, като медицинско осигуряване например – тепърва ще се решава. Танчев има и по-радикално и оригинално решение. „Държавата печели годишно от концесии около 10 млн. лева, или 5 млн. евро. За реклама на туризма се дават над 5 млн. лв. от бюджета и още толкова на година от еврофондовете. Не съм сигурен, че в момента тя е много успешна. Затова държавата може да се откаже от този приход, и без това не е кой знае какво, и вместо това да рекламира страната ни с безплатните плажове. Наемателите могат да печелят от заведения, водни спортове, масажи и др.“, смята той.
Защо са скъпи заведенията и чадърите
„Държавата е виновна за това, че цените по българските плажове са по-високи от тези в Италия“, коментира пред „Капитал“ собственик на плажно заведение, пожелал да остане анонимен. „Преди поддръжката на плажовете е била задължение на общините, като за да им се спестят тези разходи, се е преминало към концесиите. За частните компании разходите по поддръжката остават, но са добавени и още – такси и наеми. Държавата трябва да се радва, че има кой да го прави, затова трябва да намали таксите или дори да ги премахне напълно, а изборът на концесионер трябва да става не на база цена, а на база представен проект за ползването на конкретния плаж“, смята още той.
Така например сегашната ситуация на практика създава несигурност за всички по „плажната верига“, включително за заведенията. Един плаж може да печели много от хубави заведения, но отношенията между двете са странни. Заведенията заплащат или фиксиран наем на концесионера, или разпределят с него печалбата в определено съотношение. Често концесионерът е собственик на плажните конструкции. По думите на собственици на заведения договорът между стопанина на плажа и тях е така разписан, че те почти гарантирано ще бъдат в нарушение на някое от условията за шум, работно време, заемане на допълнителна площ, като например дюна, допускане на хора с кучета и т.н. Това позволява на концесионера лесно да прекрати договора предсрочно и да сключи договор със следващия мениджър, готов да предложи по-добра цена. Така заведенията, първо, живеят в несигурност за утре, а, второ, трябва да покриват наема към концесионера. Това неизбежно се отразява на цената за крайния потребител.
Заведенията не са единственото, което прави впечатление с цената си. „Абсурдно е за чадър и шезлонг да се плаща повече, отколкото за нощувка – всички са на това мнение“, се казва в отговори по темата на Министерството на туризма, изпратени до „Капитал“. „Важното е да се намери формулата, така че нито концесионерите да бъдат ощетени, нито хотелиерите, но и туристите да получават услугата, която очакват. Това е свързано и с разделянето на плажовете на различни категории по функционалност, защото не следва правилата за някои по-слабо посещавани плажове да са сходни с тези в оживените черноморски курорти“, признават от министерството. Целта е цената на услугите да бъде достъпна, а където е възможно, да стане минимална или дори нулева „в най-кратки срокове, дори от следващата година“, посочват от ведомството на Николина Ангелкова.
Но и в момента в Закона за устройство на черноморското крайбрежие има разграничение на плажовете – в национални и курортни комплекси, населени места, вилни селища, къмпинги и неурбанизирани територии, припомня Андрей Василев от „Лазурен бряг 91“. „Честно казано, не стана ясно как това се отрази на наемната цена. Според мен никак. Трябва да се направи ясна диференциация между плажовете в зависимост от това дали има инфраструктура, от една страна, и от друга – дали са в национален курорт, населено място или нещо друго.“ Това привидно разграничение беше направено след поредния опит за реформи преди няколко години, когато свободната плажна площ беше увеличена от 20% на 50% и ДДС стана задължителен за концесионерите. Ако питате концесионери като Василев: „Това е несправедливо – все едно да си купиш хотел със сто стаи, но да отдаваш под наем само 50, останалите да ги даваш безплатно. Тази методика не е коректна и води до оскъпяване на услугите.“ Но идеята да се покрият с платени чадъри всички плажове сама по себе си е абсурдна и дори и така няма да доведе до това концесионерите да си изплащат наема с това перо.
Много наглост и малко качество
Дори за 50-те процента платена площ Василев сам признава, че качеството на услугата не е толкова високо, че да отговаря на цените. Изследване на „Капитал“ показа, че освен в Лозенец на много места все още няма дълбоководно заустване и това води до проблеми с водата извън одобрените зони за къпане, а понякога и в тях. „Туристическият продукт е некачествен, но за сметка на това скъп“, констатира Василев. Той защитава идеята, че плажовете в националните курорти и курортните комплекси трябва да минат към самите курорти или към хотелите. Именно тази идея – да се дават привилегии на определени участници на пазара, доведе до раздор в бранша и разцепването на Асоциацията на концесионерите на морски плажове. Нейният председател Иво Стефанов не подкрепя исканията на хотелиерите, тъй като те представляват недопустима намеса на свободния пазар и ограничават конкуренцията.
Самите хотелиери неофициално коментират, че в момента концесионерите им извиват ръцете. „Не можеш да имаш all inclusive без плаж, затова хотелиерите са длъжни да се спазарят с концесионера за чадъра и шезлонга. Ако си собственик на хотел на трета линия, няма да имаш голям избор, освен да платиш“, казва представител на бранша. Но идеята, защитена в писмото на представителите на „Слънчев бряг“ АД – да им се предоставят плажовете пред хотелите, тъй като досегашният модел нямал визия, е, меко казано, неприлична. Не е сложно да предположим, че да се предоставят плажовете безплатно и без конкуренция ще доведе най-малкото до поскъпване на услугата, а най-вероятно и до влошаването й. Ако ви трябва пример, Слънчев бряг-север в момента се стопанисва от дружество, в което имат участие хотелиери – нарушенията там са толкова много, че министърът на регионалното развитие Лиляна Павлова обяви, че ще се постарае да отнеме тази концесия. Представете си да нямаше такава възможност.
Засега единствената сигурна промяна е, че концесиите ще преминат към Министерството на туризма от 2016 г., потвърдиха пред „Капитал“ от ведомството на Николина Ангелкова. „По казуса се работи още от началото на мандата. Създадена е междуведомствена работна група с МРРБ, която трябва да подготви условията за плавното прехвърляне на тези функции. Това трябва да не се прави механично и стресово, а с нужния капацитет и анализ на методологията и контрола. За целта се проучва и чуждият опит на редица държави, сред които Гърция, Турция, Хърватия, Испания, Италия и други, за да се намери най-добрият модел, който да е подходящ за българските условия и да гарантира, че туристите ще бъдат доволни“, посочват оттам.
Сравненията с тези държави надали са релевантни – те са доста по-големи, с много повече плажна ивица. Всеки модел, който носи промяна към по-добро, ще бъде добре дошъл, но не очаквайте кой знае колко – промените по бреговата линия рядко стават бързо, когато са в полза на туристите.
Анализ на „Капитал“