На 7 септември 1940 г. в 15,20 часа в румънския град Краойва е подписан договорът, с който в пределите на България е върната Южна Добруджа, отнета й по силата на Букурещкия договор от 28 юли / 10 август/ 1913 г. От българска страна подписи в този документ полагат пълномощният министър Светослав Помянов и Теохар Папазов, нарочен съдия при Постоянния съд за международно правосъдие, в качеството си на царски пълномощници. Българската делегация в Крайова е водена от С. Помянов и в състава й влизат генерал-лейтенант Г. Попов, д-р А. Ангелов, Александър Моллов, полковник Ив. Попов, Т. Теодоров, проф. Ст. Романски, Ас. Чакалов, Н. Узунов, а от Министерство на външните работи – Ив. Данчев, П. Чопов, С. Балан, Ял. Кацаров и Хр. Бояджиев.
Румънската делегация е доста по-многобройна и е председателствана от Ал. Крециану, пълномощен министър. Българската делегация тръгва за Румъния на 18 август 1940 г. през Видин. В Калафат е посрещната от румънскте власти и със специален влак е отведена в Крайова, където пристига на 19 август. Посрещнати са любезно, съгласно всички изисквания на протокола. Но в традиционното румънско гостоприемство се чувства и нещо повече от обикновена формалност.
Териториалните въпроси са уговорени предварително, още преди тръгването на делегацията за Крайова – да се върне статуквото отпреди 28 юли /10 август/ 1913 г., като се елиминира възможността да се нанасят дори най-малки поправки в граничната линия, които биха имали за цел да удовлетворят нечии интереси /примерно от българска страна – касаещи водоснабдяването на Силистра, а от румънска – използването на едно автомобилно шосе/. Така български и румънски военни експерти начертават върху картата новата стара граница, онази, която е до 1913 г.
Румъния настоява за по-дълги срокове, за да може цялото румънско население да напусне Южна Добруджа, преди да влязат там българските власти. От българска страна се бърза, поради желанието за изселване преди да е настъпило лошото есенно време. В крайна сметка когато българите навлизат на територията, румънците вече са я напуснали. Постигнато е съгласие предаването да стане на четири етапа между 20 септември и 1 октомври 1940 г., а изселването – в тримесечен срок от ратификацията на договора, която пък трябва да стане най-късно до 15 септември 1940 г. Доброто време в онази есен продължава дълго, до края на 1940 г., и изселването може да стане при добри атмосферни условия.
Естествено, най-важният въпрос за разрешаване, е изселването на българското население от Северна Добруджа и на румънското население от Южна Добруджа. Логично за българското население е трудно да напусне огнищата, където са живели деди и прадеди. Българската делегация се старае да намери едно по-благоприятно решение. Добруджанецът Т. Теодоров полага най-големи усилия в това отношение, като изготвя изложение,в което предлага изселването да не е задължително, а факултативно. Онези, които откажат да се изселят, занапред да не могат да търсят подкрепа в качеството на народно малцинство. Приема се обаче, само факултативно изселване при известни условия, на българи и румънци в други области на Румъния и България.
Чл. 2 на Крайовския договор повелява, че „високодоговарящите страни заявяват тържествено, че установената между тях граница е окончателна и вечна”. Което от своя страна означава, че „всяка от договарящите страни се задължава следователно да не предявява никога претенции от териториално естество срещу другата високодоговаряща страна.”
Според чл. 3 е постановено за Добруджа изселването да бъде задължително. А чл. 6 установява създаването на една смесена комисия от трима членове румънци и трима членове българи, до която ще се отнасят всички въпроси, свързани с прилагането на договора, за чието разрешение не е била предвидена специална процедура. Комисията ще има седалище в Гюргево и се предвижда да се събере в тридневен срок след размяната на ратификационните документи. Последната е предвидена да стане в Букурещ най-късно до 15 септември 1940 г.
Самият Теохар Папазов две години след подписването на Крайовския договор дава собствена оценка: „Добре схванат и искрено приложен, договорът ще даде възможност за възстановяване на старото приятелство, което по-рано винаги е съществувало между двете съседни страни, свързани с толкова общи интереси. … Доколкото ми е известно, няма друг пример в историята, да е отстъпена доброволно територия по силата на разума и на добре разбраните интереси. В случая надви благоразумието и създаде залог за едно добро бъдеще на двете съседни страни.”
Макар и да протичат в началото мъчително и трудно, преговорите завършват на 7 септември с подписването на договора за връщането на Южна Добруджа в пределите на България. Независимо, че някои клаузи и редица изисквания във връзка с приложението му са неизгодни за българската страна и за интересите на българското добруджанско население, българският народ приема сключването му като акт на национално освобождение на Южна Добруджа.
На 21 септември 1940 г., възторжено посрещната, българската армия започва да влиза в областта. Това е най-големият успех на българската дипломация след края на Първата световна война. България си възвръща територии, населени изключително с българи, откъснати в противовес с всякакви исторически и етнографски права. Провежданата политика на мирна ревизия и неутралитет доказва правотата си. Не трябва да се забравя, че това е единствената териториална промяна, извършена в полза на победена страна по време на войната, която остава в сила до нейното завършване. От друга страна подписаната на 7 септември 1940 г. в Крайова спогодба между България и Румъния завихря нови, динамични процеси на Балканите.
Нели НИКОЛОВА
