В началото на юни т.г. тръгна инициатива за възстановяване на надгробния паметник на възрожденката Станка Николица Спасо – Еленина и на сина й Григор Попов – също забележителна личност в историята на града ни, общественик, журналист, стопанин на вестник „Разградско слово”. В тази връзка публикуваме настоящото изложение, за да осветлим личността на една забележителна българка, дръзнала в онези времена да повдига духа на жените, самата тя превърнала се в символ на разкрепостения дух на българската жена.
Инициативен комитет:
Теменуга Иванова – 0896826660
Димитър Петров – 0878643954
Веселина Милушева – 0878439314
Цветанка Русева – 0878684381
Сметка в лева: Postbank, BG35BPBI 79494068305601
* * *
„….. Освобождението ни донесе слънцето. Много видох от тогава насам и много се радвам, че посятото семе в ония тъмни и горки времена даде изобилен плод на България. Па колко чудеса станаха, какви открития всеки ден стават. Сега и ние ще имаме електричество. Аз помня коги си светихме с газеничета, с лоени свещи…и какво ли още има да видим! Хората са все едни и същи, с каквато и светлина да ги осветляват…САМО ДА НЕ СЕ ПОКВАРЯВА ТЯХНАТА ДУША!…”
Тези думи изрича нашата забележителна съгражданка, първата българска поетеса, учителка, преводачка, майка на девет деца Станка Николица Спасо-Еленина. Тогава, през 1917-та, тя е на 82 години. „ Времето е омаломощило високото ѝ стройно тяло, но сините ѝ очи все още гледат с изразителен блясък и излъчват дълбока мъдрост, набрана от годините и книгите” /Цитатите са от „Книга за Станка Николица Спасо–Еленина”, автори Пламен Дойнов, Иван Дойнов/.
Мъдрост, грижа и тревога за българската, за човешката душа. А дали не и предчувствие, че това може да се случи, да се поквари душата, човешката душа.
Малко знаем за тази българка, наша съгражданка и за съпруга ѝ – Никола Икономов, виден възрожденец. За тях напомня къщата музей, събрала това, което времето е съхранило. И един скромен гроб. В него са погребани рано починалите й дъщери Ружа и Юрдана , синът й Григор Попов. Той е виден разградски общественик, журналист, стопанин на вестник „Разградско слово”. Там е положена след смъртта ѝ и Станка Николица Спасо-Еленина. Времето е безпощадно. Малката каменна плоча, бележеща мястото на намерилите вечен покой наши скъпи съграждани Станка и Григор, бавно потъва и се руши. Имената са почти заличени и скоро тя ще пропадне безвъзвратно. Няма да има къде да отдадем почит, да запалим свещ, да поставим „…китка момина сълза…”, да сведем глава.
А би могло да направим така, че гробът да добие вид, достоен за живота, делото и паметта на тези възрожденски люде. Затова сформирахме инициативен комитет за набиране на средства за възстановяване на вечния им дом. Как да стане това? Приемаме вашите предложения за оформянето на гроба, за подходяща епитафия и вашия дар за осъществяването на тази идея. За целта е открита банкова сметка в Пощенска банка.
Подкрепете ни! И най-малкият дар от сърце ще ви даде чувство за удовлетворение, че и вие сте сторили нещо добро, за да не позволим на времето да погуби спомена за нашите видни съграждани.
На откриването на новата паметна плоча ще бъдат поканени всички, които искат да изразят своята почит. Имената на дарителите ще бъдат вписани в паметна книга, която ще предадем в къща-музей „Станка Николица”.
Ето и стихотворението на първата българска поетеса:
Предусещание
Войводу
Падна есенес звезда;
Но сърцето ми те чака.
Ох, прогни ли в железа
ил те майчица оплака?
Смертом смерте ми каза
китка момина сълза…
Не можем да останем безразлични, да не почувстваме и ние мъката по навярно загиналия войвода. Кратко, но образно, с малко думи, поетесата успява да докосне най-съкровените кътчета на нашата душа.
Очакваме вашата подкрепа! Инициативният комитет ще уважи вашите предложения. Задължаваме се да се води строга отчетност при изразходването на средствата.
* * *
Станка Николица като учителка
Обърнахме се към вас, уважаеми съграждани, за да подкрепите идеята ни за възстановяване на надгробния паметник на Станка Николица Спасо–Еленина и на сина ѝ Григор Попов. Някои от вас знаят кои са те. Но сигурно има и такива, които не познават живота и делата им. Ще се опитаме да запълним тази празнина. Станка Николица Спасо– Еленина е родена през 1835 година в Разград в семейството на търговец, преселен от с. Пороище. След откриването на „момичешкото” (девическото) училище в Разград, тя е една от ученичките в него. До тогава не е обичайно момичетата да посещават училище. Каквото е трябвало да знаят, за да бъдат добри съпруги и майки, което се е очаквало от тях, са научавали от своите майки, баби и сродници.
Но в Разград идва младият и амбициозен Никола Икономов. Роден е в с. Жеравна (1820 г.) и учителства в Шумен, но не в килийно, а в ново училище с нова, светска програма – изучаване на математика, география, природни науки. На жив и чист български език. Поканен е от разградските първенци и след пет годишен престой в Шумен, вече като изграден учител, той идва в нашия град. Тук създава първото взаимно училище, в което междупървите 10 – 12 деца е и 11-годишната Станка. Ученолюбива и упорита, тя научава сръбски и руски, а след завършване на образованието си, едва 16-годишна, става първата учителка в града. Започва период на учителската ѝ и книжовна дейност. Но се случва нещо необичайно. Как точно е станало – не знаем. Но не е трудно да се досетим. Станка и Никола работят заедно. Те са със сходни убеждения, вероятно много често обсъждат и преживяват всички сполуки и неволи в работата си. И съвсем естествено се заражда любов, която още по–здраво ги свързва. Бащата на Станка не отказва на младия „даскал” и те се венчават.
Семейство Икономови учителства в Русе, където Никола е поканен от главния учител, възрожденеца Драган Цанков. Необходими са опитни учители за девическото училище, създадено през учебната 1864 -1865 година. Заварват го в лошо състояние, тъй като до идването им през 1866 година, ученичките са без учител. Въвеждат „Дневник за присъствие и отсъствие в Русчушкото момичешко училище”, в който пишат: „…А от първи януари 1867 година захванахме да държим настоящия дневники който е любопитен, нека прегледа кое момиче през кой месец колко дни е отсъствувало….” и се подписали:
На 31 декември в Русчук,
Никола Икономов-Жеравненеца
Учители:
Станка Н.Спасова Разградчънка
( спазен е правописът на оригинала).
Такива дневници „държели” и през следващите години. Още през първата, ученичките от сто стават сто и шестдесет, а между тях са и рожбите на Икономови – Дочка, Юрдана и Стефания, а после и Елена.
Накратко, това е пътят на Станка Спасо-Еленина като учителка. Но тя има и други занимания.
* * *
Станка Николица Спасо – Еленина като преводач
Идеите за просвещението на жените проникват в България чрез творчеството на Доситей Обрадович – сръбски просветител, поставящ разума восновата на всяка дейност. Станка Николица се запознава с творчеството му и възприема неговите схващания за изграждане на жената като достойна, пълноценна личност. Решена да ги сподели със своите съотечественички,тя превежда две повести: „За славните жени” и за „Аза человекомразеца” и под общото заглавие „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца” ги публикува. Така до българските жени ще достигнат думите на автора:
„ Жените съчиняват половината от челяшкия род, следователно и причина са на половината /или повече/ на благополучието му, ако са рязумни и добри, а също тъй, са причина за злополучието му, ако са нерязумни и зли”.
Преведената книжка се издава в Белград, заедно с ръководството „Земледелие” на съпруга ѝ Никола Икономов. От страниците на книгата преводачката се обръща към българките чрез оригинално „Обявление”, в което казва: „…аз според силата си изработих таз книжка и ви я препоръчвам…” и ги приканва: „…сяка според силата си да гледа да изработи нещо за своите дружки…” Подписва се: „Желателка на женското просвещение” Станка Н. Спасо-Еленина.
Чрез този труд Станка Николицасе утвърждава като първата преводачка на Доситей Обрадович и като първата българка, създала превод, отговарящ на всички изисквания на преводаческото изкуство. Тя спазва текста точно, без отклонения от оригинала, без да прибавя или пропуска нещо, без да вмъква свои разсъждения.
Дълго време името ѝ е забравено, независимо че книжката се ползва като учебно помагало в девическите училища. Но „….Историята ,обаче, е била винаги справедлива съдница. Тя никога не отминава мълчаливо ония, чиито дела са надхвърлили рамките на епохатаили пък са били знаменосци на нови идеи.” (Ангел Попов, Христо Стойков).
И забравата започва да отстъпва. Един от първите, писал за Станка Николица, е Илия Блъсков. Той подчертава достойнствата на превода ѝ, катоказва: „…Езикът е доволно ясен и сладък. Освен благотворните преимущества, които има тази книга за читателите, тя още много спомогна за във полза на нашия презрян тогива женски пол; на девическите училища захвана да се гледа с по-голяма ревност и прилежание, а на самата жена, не като на робиня вкъщи, но като майка, възпитателка, помощница и другарка”. Разград се сеща за своята съгражданка едва през 1930 г. Академик Анание Явашов, в книгата си „Разград и неговото археологическо и историческо минало” от 1930 г., „поменава” книгата, без да прави оценка на нейния поетичен принос у нас. Изводът му е: „Тя е единствената жена в Разград, а може би по това времев България, която се занимава с литература”.
Историята не забравя!
* * *
Поетесата Станка Николица Спасо – Еленина
Талантът на младата разградчанка се проявява и в областта на поезията. На последната страница на гърба на книгата „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца”, стои нейното четиристишие:
Малка книжка за жените,
дето им показва бодро,
да се пазят от злините
и да се отнасят мъдро.
С тези думи Станка Николица сеобръща към българските жени, кратко описва книгата си и я препоръчва.
Много изследователи на Възраждането смятат, че Станка Николица не е първата българска поетеса. Като такава те сочат Елена Мутева. Но нейните творби са „полупреводни и повлияни от други автори”. Освен това са издадени от Найден Геров през 1858 г., а стихотворението на Станка Николица е публикувано през 1853г.
Поетичното дарование на Станка Николица проличава и в нейните преводи. Изследователят на творчеството ѝ като преводачка и поетеса, Дочо Леков, подчертава:
„…..понякога фразата става ритмична, като в стихотворна творба, на известни места преводачката съзнателно търси ритмика”.
В началото на 80-те години на 20 век в старопечатна книга, собственост на Еленина, е открит, от сина ѝ Григор Попов, ръкопис на стихотворението „Предусещание”, с което вече ви запознахме.
Родена в изостаналото по онова време Лудогорие, Станка Николица Спасо-Еленина, оставя трайна следа в нашата възрожденска литература. Това, че творчеството ѝ е малко, не го прави по-малко значимо. Събуждането на българската жена, на стремежа ѝ към образование и заемане на достойно място в обществото, тръгва именно от нашата съгражданка.
Станка Николица, Елена Мутеваи много други знайни и незнайни учителки, книжовнички, смели, дръзновени родолюбки, посочват истината ипътя на съвременните жени.
Дължим им уважение и признателност!
* * *
Пътят на Станка Николица Спасо- Еленина
Станка Николица публикува книжката си през 1853 г. Тогава е само на 18 г. Под обявлението, тя се представя: „Желателка на женското просвещение”. И подчинява живота си на разбирането за образование на жените. Възрожденката счита, че само така жената ще заеме полагащото й се място в обществото.
Дълги години е учителка в Разград и Русе. Едновременно ражда, отглежда и възпитава девет деца. Всичките ѝ живи деца са високо образовани за времето си и в съзнателния си живот се утвърждават като личности. Дочка, Елена и Райна са учителки в Разград. Стефания учи в Одеса, изпратена там от семейството си едва 12-годишна. Завръща се зряла, 20-годишна девойка. Поканена е във Варна и е учителка в първото девическо класно училище. Омъжва се за Кръстю Мирски, книжар, издател, адвокат, кмет на Варна. Стефания основава женското дружество „Майка”, пише статии, превежда от руски и въпреки сполетелите я тежки житейски неволи, не губи сили и дух.
Илия е виден общественик, а най-малкият – Григор, е артист, режисьор и журналист. Сътрудничив столични вестници, редактор и издател е на вестник „Разградско слово”. Заедно с Гоце Делчев и Пейо Яворов се бори за свободата на Македония. Дружи с Димчо Дебелянов, с Николай Лилиев, с Димитър Подвързачов. Член е на Съюза на провинциалните журналисти.
Станка Николица се занимава и с обществена дейност. В Русе е една от основателките на женското дружество „Ступанка”, а в Разград – на „Майчина грижа”.
Семейство Икономови приема в дома си видни български книжовници и духовници. Младият владика Климент – Васил Друмев, им гостува, след катоИкономов приема свещенически сан.
Разбиранията на Станка Николица бележат и нейния път. Тя е майка, възпитателка, книжовничка и е винаги до съпруга си. Избрала е най- подходящата и необходима за времето си роля. А поезията? Възможно е да има и други нейни творби. „Предусещание” е открито върху полето на нейна книга- семейството има богата библиотека. Подписано е С.Н.С.Еленина. Само „Еленина” доказва авторството. Но божията искра не може да бъдеугасена. Вероятно и други творби, подписани само с инициали,а и неподписани, има неоткрити някъде .В тази епоха и в по-напредналите страни, жените, занимаващи се с изкуство – писателки, художнички, постигнали не по-малки успехи от мъжете, използват псевдоними или се подписват с мъжки имена.
Така стигаме до името. Тогава, след омъжването си, жените приемат името на съпруга – Николица, Иваница, Стояница и постепенно губят идентичността сии родовата си принадлежност. Приела сложното име Станка Николица Спасо-Еленина, тя избягва това. След своето и след името на съпруга си, тя включва и имената на баща си Спас и на майка си Елена. С този жест тя остава вярна на семейство и род.
Разград тачи бележитата си съгражданка. Домът на семейство Икономови сега е къща музей. На всеки 4 години, от 1975г. насам, в града ни се провежда конкурсът „Поетични хоризонти на българката”, в който участват поети от цялата страна. В последните издания има участници и от чужбина.
Станка Николица Спасо-Еленинане може да бъде забравена. Тя е пример за поколенията, който ще пребъде!