Днес празнуваме 133 години от оня 6 септември 1885 г., когато българският народ показа, че може сам да управлява съдбата си. В контекста на промените, които стават в съвременния свят, историците ще продължават да актуализират анализите на значението и звученето, което актът на Съединението има за съвременната ни история.
Поради клаузите на несправедливия Берлински договор, Българското освобождение през 1878 г. става отправна точка на един общ път, изпълнен с тежки исторически препятствия – пътят на обединението. Това понятие става политически и емоционален символ не само на изконните надежди на българите, но и парола за единство, без което тяхната близка реализация става практически невъзможна.
На 6 септември 1885 г. България осъмва с радостната вест: Съединението е провъзгласено! Този исторически акт е българско дело и българско завоевание.
А какво се случва в Разград?
Ето какво разказва акад. Анание Явашов в своята книга „Разград. Неговото археологическо и историческо минало” /издадена от Разградското читалище „Развитие” през 1930 г./:
Съединението и детронирането на княза /1885 – 1887 г./
Ан. Явашов
Желаното от целия български народ и извършено на 6 септември 1885 г. съединение на Северна и Южна България, предизвика известно смущение и недоумение между гражданите, особено когато стана явно, че то не беше желано от освободителката ни Русия. Всички бяха загрижени от мисълта, какво ще стане по-нататък със Съединението и дали то ще бъде утвърдено и одобрено от Европа.
Общо бе убеждението, че ще се води война, обаче никой не знаеше дали с Турция, под която бяхме оставени, според Берлинския договор, като васали, или пък със Сърбия, която веднага след обявяването на Съединението протестира и започна да се приготовлява за война. За всеки случай в общината се свика събрание, в което да се обмисли въпросът и да се вземе решение за действие, да се състави Окръжен комитет за събиране на доброволци в случай, че се дойде до война. В този комитет влизаха следните лица: председателят на Окръжния съд г. Б. Ханджиев, Окръжният училищен инспектор Анание Явашов, Околийският лекар Д-р Д. Макри и търговците граждани Цанко Марков и х. Иванчо Кулев. Както градът, така и селата в Разградски окръг се отзоваха благосклонно и бяха извънредно щедри с доброволните си помощи, така че в късо време комитетът разполагаше с достатъчно суми, с които можа да си набави от странство облекло и да облече повече от от двеста доброволци във формено военно облекло, да ги снабди с патрондаши и със средства и да ги отправи към войсковите части на бойната линия против Сърбия.
Даже от събраните помощи, след като бяха напълно екипирани пешите и конни доброволци, остана една свободна сума повече от 20 хиляди лева, от които, след като се отделиха четири хиляди лева и се предадоха на разградското читалищно настоятелство за въздигане на читалищно здание, останалата сума се предаде на разградската Окръжна комисия, за да бъде употребена за направата на Окръжна болница – сега Разградска държавна болница.
След свършването на братоубийствената Сръбско-българска война духовете все още не бяха уталожени, оставаха недоволни елементи, а особено след неблагоразумното детрониране на първия български княз Александър I Батенберг на 9 септемврий 1886 г. Макар отначало станалото и да предизвика доста възмущение и раздори между гражданите, обаче инциденти бяха избегнати, благодарение на благоразумната разградска администрация, начело на която по това време беше окръжен управител г. Минко Радославов. Той не допусна през време на регентството, както това ставаше другаде, никаква слободия на буйните партизани, образуващи дружината „България за себе си”, които се опитваха да буйстват и да своеволничат с властта. Освен това, той предпази от обиди, издевателства и изнудване ония от гражданите, които не бяха приятни на партизаните и не споделяха техните убеждения по станалото. По време на Русенския бунт на 19 февруари 1887 година разградската народна милиция още същия ден се яви в Русе, за да вземе участия в усмиряването на недоволните, които станаха причина да се пролее невинна кръв.
Изборите на Великото народно събрание, на което предстоеше да избере нов княз, станаха на 24 септември 1886 г. В гр. Велико Търново на 29 октомври 1886 г. беше избран Датският принц Валдемар, който отказа да приеме българската корона.
На 25 юли 1887 г. бе избран Кобургготският принц Н.Ц.В. Фердинанд. Изборите в града Разград и в околиите на окръга станаха при най-голям ред и тишина. За народни представители във Великото народно събрание бяха избрани следните граждани:
Кънчо Жеков, Цанко Марков, Илия Пецев, Стани Велчев, х. Недю Генев, Димитър Раданов, Иванчо Денев, Димитър Бърнев, Хюсеин Алиев, Ибриям Халилев, Рали Тодоров, Маню Петков, Марко Дамянов, Юрдан Димитров, Тодор Николов, Иван Трифонов, Колчо Колев, Анание Ив. Явашов, Афуз Байрактаров, Стани Недялков, Гани Чернев, Ахмед Мехмедов Дралфалъ, Юмер Хюсеин Пачаджи и Бончо Раданов.
Материала подготви Нели НИКОЛОВА