Панаирите са традиционни форми за периодично събиране, социални контакти и развлечения, които битуват в обществото отдавна. Още в средата на XIX-ти век в българските земи функционират около 40 подобни панаира в различни селищни центрове. В годините след Освобождението и в първите десетилетия на ХХ-ти век панаирите, както и съборите, дълбоко са се вкоренили в българската обичайно-празнична система. Те продължават да битуват, но бързо променят някои от функциите си, както и социалния състав на участниците.
Панаирите продължават да доставят развлечения на многобройните посетители. Там те слушат песни, играят хора, зяпат по сергиите и се забавляват с представления от различен тип. Успоредно с развлекателната функция панаирът запазва и ролята си на място за обмяна на информация, социални контакти, та дори и демонстриране на модни тоалети. Това важи особено за по-заможните граждани.
Често богати госпожи, скучаещи през деня, се разхождат с часове между сергиите. Така или иначе, Панаирът си остава важно средище за срещи и размяна, за търговия и сделки, и не на последно място, за развлечение на хората от всяка възраст и пол. Децата са особено щастливи по време на панаира заради пъстрите сергии, веселите въртележки и мамещия свят на цирковете.
Всичко това се отнася и за прочутия разградски панаир, който има вече солидна история. През 1921 г. със специално решение на правителството на Александър Стамболийски се разрешава провеждането в Разград на два панаира: пролетен, който трае 5 дни, през първата половина на м. април и е само за дребен и едър добитък, и есенен – 7-дневен /от понеделник до неделя/, в средата на септември, за едър и дребен добитък, манифактурни, бакалски и др. стоки и занаятчийски производства. В рамките на есенния панаир се организират и народни борби, както и други развлечения за посетителите. Мястото на провеждане е южно от казармата на 19-ти пехотен полк /дн. от лявата страна на пътя за Търговище/, а от 1939 г. панаирът се премества от другата страна.
Реклама от 1940 г. в местната преса /В. „Разградско слово” в броя си от 14 септември 1940 г./ убеждава, че това е единственият по големина панаир в Северна България за сезона, „на който се излагат за продан най-добрите коне и рогат добитък от прочутия Дели-Орман”. И дори пътуването по БДЖ до Разград от Шуменска област по времето на панаира е с 50 % намаление. Въпреки годините на войната и превратностите в историята, есенният панаир се провежда до 1950 г. По-късно, през 1972 г. е обявена Седмица на търговията, която съществува до 1984 г.
С писмо от 21.08.1990 г. Общинският народен съвет в Разград дава съгласието си традиционният есенен панаир на гр. Разград да бъде възстановен и да бъде организиран от фирмата „Анемоникомерс” на Андрей Минчев. А с писмо от 10.04.1991 г. на Временния общински изпълнителен комитет, Общинският народен съвет дава съгласието си да бъде възстановен и пролетният панаир на града от същата фирма. Като през 1991 г. е определен да се състои в периода 9 – 12 май, да започва ежегодно в четвъртък и да трае 4 дни. Определено е да се организира на изложбената база на Селекционния център по животновъдство в Гецово /тогава квартал/.
И така, през 1990 г. е възстановен традиционният разградски есенен панаир. От 15 до 30 септември на територията на изложбената база на Селекционния център по животновъдство в района на кв. Гецово е организирано 65-ото му издание. През панаирните дни се провеждат конни състезания, борби, атракционни развлечения.
Така че през тази година е неговото 24-то издание след възстановяването му.
По-долу предлагаме на читателите една „Скица: На панаира”, публикувана в бр. 179 от 23 септември 1926 г. с автор под псевдоним Жорж Зуавчин, за да усетят атмосферата на прочутия ни панаир.
НА ПАНАИРА
/С к и ц а/
Съм на „прочутия” Делиормански панаир – по-прочут дори и от вестник „Балбунарски Лъч”, който се печата в Разград, продава се в Разград, но носи надслов „Балбунарский” и излиза, когато съдията изпълнител даде обявления.
Застанал всред площада, пред цирковете, унесено слушам примамливите речи на клоуните от високите естради.
– Бързо, бързо, бързо, – вика отдясно стар, лустросан, напудрен цилиндър, – сега ще почне нашата програма. Входа е само 5 лева, за да може всеки да ни посети.
– Тук ще ви се покаже – обажда се от втора естрада човече в костюм на сатир – постижение на науката, изкуството, културата, прогреса. Не се заблуждавайте в громките фрази и големите закани на нашите съперници, както отляво, така и отдясно. Заповядайте, заповядайте, всичките наши номера са дело на истински спорт.
– Тука, тука, тука при чудесата на природата – крещи палячо един от трета трибуна. – Изкуство, култура, прогрес – всичко това са празни приказки. Елате да видите какво може да направи майката природа. Това, което виждате – теле с 6 крака, пуйка с 3 крака, това е само за реклама. Влезте вътре и вие ще се удивлявате от извършеното.
Седиш, гледаш, слушаш и като че ли си готов да се хванеш на примката на някой от клона.
Не… ние галантарейните мъже предпочитаме да отидем да изпием по едно питие, вместо да гледаме „постиженията” на културата, прогреса и разните „природни явления”.
Но где именно да се отбие човек? Бирарии доста много, като почнеш от „Вуйча”, „Чича”, „Свака”, „Приятна почивка”, „Баядерка”, „Лоза” и др. и свършиш с кафене-ресторант- сладкарница-бирарията на Коста Рекорда печатарчето.
Решавам да ги посетя всичките – да няма предпочитания. Започвам от „Газда” Вуйча. Заварих достойния носител на прозвището „Вуйчо” надвесен над масата да прави своите вечни сметки. Казвам му направо, че искам да го почерпя, какво ще пие – „абе, кводае” отговаря и обръщайки се към келнера извиква „я дай една бира с две чаши” – специален израз на Вуйча отпреди четвърт век, запазен с крепостен акт.
Плащам и излизам. – А навън олелията е в разгара си.
– Двайсет лева басмата, само да падне парата! – крещят Соломон Давид или Ачо и другите до тях.
Движещата се маса те приема в обятията си и те изхвърля пред друга бирария.
Хей, младо момче от старата круша.
Дай ми една чаша мастика.
Из правия път дето тика.
Избистря се погледа, заработва мозъка и ти се усещаш способен да отраеш на хаоса, що цари около теб.
До теб достигат както звуците на циганския Джазбанд от баядерката, тъй също и поетическите подвиквания на панаирджийските продавачи.
За едно пет! за едно пет! Реве хлапак пред ролетка.
– Кисела боза! Шербет! Умишлено като че ли прибавя стоящият до него бозаджия.
– Бонбони, бонбони, бонбони! За Иванча, Стоенча, Петра, за Цони, Бонбони за далак, за стомах, бонбони за богат, за сиромах. Бонбони за глава, крака, ръце, бонбони за любов от сърце!- Балони, балони, балони, за млади, стари, за бедни и кокони!
– Гребен за едри въшки! Т.н и т.н. до безкрая.
Не усещаш от възторг как си попаднал в „приятна почивка”.
Едно още не мога само да разбера – названието на бирарията от що произлиза?
Дали от факта, че там играе, пее, танцува, имитира познатата Милка, съперница по кючек на бачи Коля, или от това, че след като сте изпили две халби бира трябва да заплатите 35 лева?
Почивката ви е приятна, но неприятно е ставането. И затова е препоръчително да отидете сутрин в 8 часа, да си заемете масата и да стоите до затваряне на заведението, па даже и до затварянето на панаира. Обед и вечеря ще ви се носи от органите на обществената грижливост.
В тая бирария ще узнаете че се намирате на Дели-Орманския панаир: цялата е пълна с фесове. Дори и някои българи търговци на панаира съ си сложили фесове, за да не ги познаят близките им и за да представляват по-примамлив обект за наблюдение от Милка и антуража й.
За по евтино турското народонаселение пие лимонада, но пък практичната и миловидна Милка е сложила по-висока цена на това питие и много червени фесове от Дели-Ормана пожълтяваха при плащането.
И сега, когато си пия бирата напр. в градинското казино и запитвам бай Андрея колко дава лимонадата и той ми каже 4 лева, мисля си: брей че евтина, тя трябва да не е хубава, или пък евтинията е споходила нашия край.
И така си е: искате да ви се види живота в Разград евтин, условията за борба с скъпотията много добри, вечно с пари в джеба да сте – посетете Дели-Орманския панаир.
Задълбочен в тия съждения, аз не забелязах как съм попаднал в зоната на пожарникарския маркуч и бидох малко-множко поразхладен, наред с много като мен, и хубаво полян – наместо част от улицата – от ревностните Разградски Градски общински пожарогасители.
Жорж ЗУАВЧИН
Нели НИКОЛОВА – гл. уредник в къща музей „Д. Ненов”