Потушаването на Априлското въстание през 1876 г. поставя пред европейската общественост въпроса за положението на българите в Османската империя. Политическите интриги не са в състояние да разрешат „Източния въпрос” и единственият път за уреждане на проблемите остава войната. На 12 април 1877 г. в Кишинев официално е обявен Манифестът за нейното начало. За българския народ седмата по ред руско – турска война се явява освободителна. Тя съчетава стремежа на българите за политическа свобода с руските военно – политически интереси на Балканите.
Според разработения от ген. Обручев план, руската армия трябва да води бойни действия в Кавказ и на Балканите. Тук тя разполага около 330 000 войници, като към нея се включват армиите на Румъния, Сърбия и Черна гора. Срещу нея Османската армия държи близо 280 000 войници. На 15 юни 1877 г. войските на ген. Драгомиров извършват десант край гр. Свищов и преминават на юг от р. Дунав. Съгласно предварителния план, руската армия се разделя в три посоки. Западният отряд, начело с ген. Криденер с 35 000 войници има за цел да овладее Никопол и Плевен и да настъпи към София. Ключов момент в хода на войната е обсадата на Плевен. Неуспешните атаки променят плановете на руската армия. През лятото на 1877 г. тя започва продължителна обсада на града. На 10 декември след неуспешен опит да пробиe блокадата, Осман паша се предава. Предният отряд, командван от ген. Гурко, е в състав от 15 000 войници и 7 400 души българско опълчение. На 25 юни те превземат Търново и преминават старопланинските проходи. Срещу нея се насочва армията на Сюлейман паша. На 19 юли край Стара Загора се водят тежки боеве и в тях българските опълченци получават бойното си кръщение. Руската армия и българските доброволци се изтеглят на връх Шипка. През месец август, в дните между 21 – 26 август тук се разиграват едни от най- тежките и важни сражения. Благодарение на високия си боен дух и жертвоготовност, малобройният отряд успява да удържи позициите си до идването на основните части на ген. Радецки.
Източният отряд, изграден от ХII- ти и XIII- ти армейски корпуси, начело с престолонаследника Александър Аледсандрович, има численост от 45 000 войници и 244 оръдия. Отрядът има за цел да действа срещу Източнодунавската османска армия. Тя е в състав от 80 000 войници, съсредоточени главно в укрепения четириъгълник Русе – Шумен – Варна – Силистра, командвана от Абдул Керим паша. В Разград е разположен главният щаб на армията. Първоначално руската войска има за задача да действа на изток от течението на р. Янтра и да обсади Русе. Предвид многочисления противник, обаче задачата му се свежда до това, да се разположи по течението на р. Черни лом и да блокира действията на османските сили. На 17 и 18 юли 1877 г. в резултат на бързо придвижване и успешни бойни действия, отрядът превзема гр. Бяла и се разполага по течението на р. Черни лом. В същото време Абдул Керим паша е заменен с Мехмед Али паша. Той реорганизира армията си и получава нови подкрепления, като броят на войниците стига до 100 000, а на оръдията – 200. Неговата задача е да пробие руската армия и да окаже помощ на Осман паша в Плевен. Мехмед Али паша разполага с допълнителни сили в състав: Разград – 45 000, Търговище – 35 000, и Омуртаг – 12 000 войници. Около Разград в посока Търговище се изграждат землени укрепления. Разградският корпус получава заповед да настъпи към Русе.
На заседание в руския щаб между граф Воронцов – Дашченко, началник на кавалерията в корпуса, генерал – лейтенант Тихменев, командир на 1 бригада от 35 пехотна дивизия, и генерал – майор Манвелов, началник на 8 кавалерийска дивизия, е взето решение, ако неприятелят бъде открит, да се пристъпи към незабавна атака, защото в противен случай има опасност руските сили да загубят контрола върху пътя Разград – Русе. На 26 юли 1877 г. се получава съобщение от предните разузнавателни части на руската армия край с. Костанденец, че части на противника се насочват към с. Езерче и принуждават предните руски войски да се изтеглят. В тяхна подкрепа е изпратен майор Егоров с 2-ри батальон от 137-ми Нежински полк. Майор Флорински с четири роти от 2-ри батальон на Болховския полк и четири оръдия заемат Костанденец и служат за резерв, а останалите части от полка остават в с. Сваленик за прикритие. Към Костанденец идва и граф Воронцов – Дашченко. Майор Егоров отблъсква атаките на кавалерията и запазва контрола върху пътя.
След обяд на 26 юли височините около с. Езерче са заети от войските на Азис паша. Към тях се насочва взвод от Донската казашка батарея. Два ескадрона от 12-ти Ахтирски хусарски полк прикриват позициите към пътя. Пехотата се придвижва от Костанденец към Езерче. Атаката на руската армия започва през левия фланг и принуждава турската армия да отстъпи. Командващият Азис паша застава начело на войските си, но при опита си да ги поведе напред, е убит. Майор Флорински овладява гората северно от селото с четири роти от Болховския полк. Около вечерта боят приключва и руските войски влизат в селото. Жертвите от руска страна са 254 офицери и войници, турската армия дава 250 убити и 16 пленени войници. Победата обаче не е оползотворена от руската армия, тъй като след неуспешните атаки на Плевен настапателните акции са преустановени.
След падането на Плевен руската армия предприема зимно преминаване на Стара планина и разгромява османските части в района на Шипка – Шейново. Източният отряд получава заповед за настъпление към Разград с цел да го превземе и по този начин да прекъсне връзката между Шумен и Русе. Настъплението започва на 24 януари и в него участват подразделения от ХII- ти и XIII- ти армейски корпуси.
На 27 януари в с. Садина при командира на кавалерията към XIII- ти корпус ген. Прохоров пристига делегация от разградски жители, която съобщава, че редовната османска армия отстъпва към Шумен. Същия ден командирът на корпуса ген. Дондуков – Корсаков издава заповед за настъпление към Разград в три колони: първата в посока Осенец – Гецово – Разград, втората – в посока Благоево – Разград, а третата – към Езерче – Разград. По заповед на ген. Прохоров 3-ти батальон на Невския полк с две оръдия от Донската батарея и два ескадрона драгуни, командвани от полк. Марков, настъпват към Разград и достигат до с. Гецово. Вечерта на 27 януари в Разград се събират башибозушки отряди, които започват да разграбват града, но призори се изтеглят с последните редовни части. Българското население разбива военните складове и се подготвят за самоотбрана. В утрото на 28 януари войските на полк. Марков влизат в Разград. По- късно в града пристигат частите, водени от ген. Прохоров. Към два часа след обяд командирът на XIII- ти корпус княз Дондуков – Корсаков е посрещнат тържествено от населението. В Разград се установява Временно руско управление начело с подполковник Василиев. В този период руската армия настъпва в Тракия в посока Одрин – Цариград, което предопределя хода на войната. На 19 януари 1878 г. в Одрин е подписано примирие, което слага край на военните действия. На 19 февруари ( 3 март ) в предградието Сан – Стефано е подписан мирният договор между воюващите страни.
В хода на приготовленията за войната дейно участие взема и българският народ. Към щаба на руската армия първоначално се изгражда „Пеши конвой” от български доброволци. На 17 април 1877 г. главнокомандващият руската армия на Балканите княз Николай Николаевич издава заповед № 40 за сформирането на българска опълченска част. Утвърдени са правила за носене на военната служба, предвиждащи опълченците да изпълняват помощни функции към редовната руска армия. Дружините се съсредоточават край гр. Кишинев, но в края на април са прехвърлени до гр. Плоещ в Румъния. Подборът се осъществява във възрастовата граница между 16 до 65 години. Част от българските доброволци са участници в национално – освободителните борби и показват добри стрелкови резултати в подготовката. Първоначално са сформирани 6 дружини. На 6 май 1877 г. в лагера край гр. Плоещ от името на жителите на гр. Самара Пьотр Алабин и Ефим Кожевников връчват на опълченците бойно знаме. За командир на опълчението е назначен генерал – майор Николай Столетов, а началник щаб е полковник Ринкевич. Снаражяването е със средства на Българското централно благотворително общество и славянските комитети в Русия. Войниците са въоръжени с пушка „Шаспо” образец 1866 г. и тесак. Дружините са в състава на предния отряд, командван от ген. Гурко. На българска земя са сформирани още 6 дружини и общата численост достига 7 440 опълченци. В боевете за освобождение на България дават своя принос и жителите на Разград и Лудогорието. В опълчението участват 68 доброволци, които свързват живота си с нашия край. От тях 42 са родени в Разград и Лудогорието, а други 26 след Освобождението се заселват тук. Двама от опълченците загиват в боевете. Димитър Енчев от с. Хърсово е убит на 19 юли 1877 г. в сражението край Стара Загора. Георги Христов от Разград загива на 23 август на Шипка.
Признателността на българския народ към руските воини – освободители се проявява в паметниците, издигнати в тяхна чест. След края на войната изтеглящите се руски войници през 1878 г. се завръщат в Езерче и издигат малък параклис в памет на загиналите им другари. Параклисът в с. Езерче е построен веднага след края на Освободителната война. На запазената оригинална арка от входната врата на оградата е записана датата 11 април 1878 г. Той е издигнат от изтеглящите се руски воини, участвали в сражението край с. Езерче на 14 (26) юли 1877 г. В памет на загиналите си другари те издигат малък параклис с квадратна форма с дължина на стените 3,00 метра и обща височина 4,00 метра. Отгоре е бил покрит с железни ламаринени листи и четиристенна призма с размери 0,20/0,20 см. Върху нея е поставен железен кръст. На западната страна има врата, а на източната е оформен каменен престол, на който е поставена икона и кандило. Параклисът и бил обграден с каменна ограда. Над могилите, където са погребани загиналите руски войни е имало издигнати два каменни паметника с трапецовидна форма и кръст отгоре. Под единия са положени костите на 178 воини от Болховския полк, а под другият – 76 воини от Нежинския полк. Могилите са били обградени с ров. През 1928 г. е извършено цялостно възобновяване на параклиса. Тленните останки на руските воини са пренесени в една могила, над която е поставен нов каменен обелиск с размери при основата1,50/1,50 м. и височина 3,50 м. Днес от параклиса са съхранени иконата и металната плоча, разказваща на потомците за сражението край с. Езерче и загиналите 254 руски воини.
Друг паметник, посветен на загиналите руски воини, е мавзолеят – костница на площад „Възраждане” в Разград. Идеята за построяването му е дадена от Павел Киселев, командир на 17-та разградска дружина, при честването на първата годишнина от Освобождението. Основният камък е положен от княз Дондуков – Корсаков на 1 март 1879 г. Мавзолеят е тържествено открит на 14 октомври 1880 г. През 1932 г. е поставена плоча с изписаните имена на починалите в Разград руски воини и български опълченци. През 1936 г. е поставена втора плоча с имената на четниците от четата на Таньо войвода. В чест на сто годишнината от войната в него са положени тленните останки на д- р Зандер, поручик Лев Байковски и прапоршчик Владимир Свинкин. След 1880 г. в България се създават поборническо – опълченски дружества. Разградското се председателства от Доси Добрев и Геро Василев. През годините в редица селища се поставят възпоменателни плочи, маркиращи влизането на руската армия, и надгробни паметници на починали военнослужещи и медицински лица. Днес всички те мълчаливо ни напомнят за саможертвата на руските войници и българските опълченци в името на Свободата на България.
Иво СТОЯНОВ – Регионален исторически музей, Разград