В една от най-разтърсващите сцени от „Титаник“ на Джеймс Камерън корабният оркестър свири на палубата „Nearer, My God, to Thee“ (в пр. – „по-близо, Боже, до теб“), докато пищящи, бягащи или отчаяни пасажери на лайнера намират спасението или смъртта си в ледените води. „Господа, за мен беше привилегия да свиря с вас!“ слага точката актьорът Джонатан Евънс-Джоунс – в ролята на Уолъс Хартли, първа цигулка и лидер на бенда. Историята на оркестъра, който повдигал духа на корабокрушенците в сетния им час, е сред най-устойчивите митове за кораба, потънал едва „четири дни след триумфалното начало на първото си плаване. В биографиите на Уолъс Хартли и седмината му спътници (млади музиканти от Великобритания, Белгия и Франция) обаче рядко е споменаван един любопитен факт, свързан с България Работата е там, че именно бендът на Хартли, оркестърът на „Титаник“, е донесъл първи рагтайма и джаза в България. Това откритие дължим на дългогодишния познавач и изследовател на жанра Владимир Гаджев, който разказа за „българската следа“ в книгата си „Джазът в България. Българите в джаза“. „Повече от месец публиката в няколко големи български градове – София, Пловдив и Варна, с възторг приема техните изпълнения. През зимните месеци бендът работи в новооткритото софийско Градско казино. Това са последните наземни участия на оркестъра, преди да се качи по трапа за първото и последно плаване на „Титаник“, пише Гаджев. Ето как прохождащият джаз стъпва на българска земя. В късната есен на 1911 г. в пристанище Варна акостира кораб, от който слиза британски оркестър, търсещ работа. Диригент и цигулар е Уолъс Хартли, вече известен в Европа бендлидер и стар „морски вълк“, кръстосвал Северния Атлантик с корабите близнаци „Лузитания“ (по-късно потопен от германска подводница през Първата световна война) и „Мавритания“ на фирмата „Кунард лайн“. Между плаванията той и оркестърът му отсядат в луксозните заведения на някои от големите европейски градове, докато отново получат покана да се качат на борда. Във Варна Хартли е ангажиран в ресторант „Грозд“ на входа на Морската градина, а слуховете за високите качества на оркестъра бързо достигат и до столицата. Следва покана от току-що построеното софийско Градско казино с адрес ул. „Гурко“ 1 (днес на това място се помещава Софийската градска художествена галерия). Така през зимата на 1911/1912 г. оркестърът на Уолъс Хартли пристига в столицата и започва работа в казиното при подчертан публичен интерес. Репертоарът му е смесица между европейската салонна и американската танцова музика, която включва и най-модното за момента предложение – рагтайма. От чисто историческа гледна точка е важно да се спомене, че съставът свири две, а може би и повече, от най-популярните мелодии на Ървинг Бърлин. Те са написани и издадени на ноти (звукозаписът като техника е все още в ембрионален стадий) през същата 1911 г. – Alexander’s Ragtime Band и In The Shadows. Специално първата и до днес е непреходен евъргрийн, а в България до края на Втората световна война се изпълнява с пригодения български текст „По целий свят/ дори у нас/ прочут е „Александър джаз…“ Така чрез оркестъра на Хартли във Варна и София за първи път прониква „новата американска музика“. Самият джаз през 1911 г. все още е във фазата на ферментация, неизбистрен като стилово направление, локално затворен в Ню Ор-лийнс и по поречието на Мисисипи, слабо известен дори на афроамериканската аудитория в САЩ. Концертите на състава будят особен интерес сред българското музикантство. Макар все още да е в плен на ориенталските интонации, то вече надава ухо за европейските, та дори и американските предложения. Процесът ще се задълбочи след Първата световна война било чрез звукозаписа, било чрез живия пример на нашите музиканти, емигрирали в САЩ след Илин-денско-Преображенското въстание и прибрали се като доброволци в Балканската, Междусъюзническата и Световната война. Сред старите софийски музиканти дълги години битува легендата, че Уолъс Хартли харесал един български кларнетист и го поканил да свири в неговия оркестър. Но документално тази версия не намира никакво потвърждение. Пък и е малко вероятно, като знаем, че бендът е съставен само от струнни инструменти. Гостуването на Хартли оставя ярка следа у българската публика. Софийската преса от онова време не пропуска да отбележи изявите, а през 60-те години писателят Константин Констатинов пише в своите мемоари „Път през годините“ (за реакциите след потъването на „Титаник“): „Припомнихме си хубавия момък със слабо закъдрени руси коси, диригент на малкия оркестър, които ни се покланяше усмихнат, когато му ръкопляскахме и искахме да повтори (…). Той беше дошъл в тая чужда страна да изкарва оскъдната си прехрана, създавайки всяка вечер удоволствие на хората по масите, и сега бе загинал с ореол на трагично мъжество. Ние не знаехме кой е, откъде е дошъл, как се наричаше, но почувствахме истинска скръб, като че в това нещастие бяхме загубили много близък човек“. По всяка вероятност изявите у нас са последните концертни гастроли на бенда на твърда земя, преди да се качи на борда на „Титаник“ и да отплава от бреговете на Саут-хемптън на 10 април 1912 г. Оркестрантите пътуват във втора класа и са записани в бордните документи в следния състав: Уолъс Хартли, от Ланкашър, водач на бенда и цигулар; Тиодор Роланд Бейли, роден в Лондон – пианист; Роже Мари Брико, французин от Косне-сюр-Лоар – чело; Джон фредерик Престън Кларк от Ливърпул – бас; Джон Лоу Хюм от Дъмф-рис, Шотландия и Жорж Александър Кринс от Спа, Белгия – цигулки; Пърси Тейлър от Лондон и Джон Удуърт от Оксфорд – чели-сти. Със своите 33 години Уолъс е доайенът на бенда – останалите загиват на възраст между 20 и 32. В репертоара съжителстват различни жанрове и епохи: до „Менует“ на Луиджи Боке-рини и „Солвейг“ на Едвард Григ откриваме Alexander’s Ragtime Band на Бърлин и Maple Leaf Rag на Скот Джоплин. Според тогавашната практика на луксозните круизни параходи съставът е имал готовност за разделяне на по-малки, независими една от друга формации в зависимост от изискванията на отделните ритуали: време за чай, следобеден концерт, матинета, салонна и танцова музика за вечерящите и т.н. Всички те са описани предварително в договора между лидера на състава и Брус Исмей, главен директор на фирмата „Уайт стар лайн“, собственик на лайнера. Подобна диференциация се е практикувала и в първокласните ресторанти на България – салонна музика по време на вечеря и „хот оркестър“, който по-късно започва да свири за танци. Според финансовите възможности на собствениците това са два различни оркестъра. Но много често музикантите от салонната формация сменят струнните инструменти с духови (цигулката с тромпет, виолон-челото със саксофон и т.н.) и продължават да работят с нов репертоар и съответните костюми. Тази предвоенна традиция отшумява чак в средата на 60-те години в елитните заведения – например ресторант „България“ в София. По-нататък историята на Уолъс Хартли и оркестъра му е известна – през нощта на 14 април 1912 година „Титаник“ се сблъсква с огромен айсберг и потъва, а с него и 1500 души пасажери (сред тях поне 38-40 българи) и екипажът. В ледените води изчезват и музикантите, които не спират да свирят докрая Според някои финалното им изпълнение е „Есен“. Други източници твърдят, че бендът до последно повдигал духа на корабокрушенците с рагтайм. филмът на Джеймс Камерън подкрепя версията, че на финала са свирили мелодии с религиозно съдържание. (Това предположение се свързва с факта, че бащата на Хартли ръководи църковния хор в местната методистка църква. Именно той запознава паството с химна Neared, My God, to Thee. Бъдещият джазмен пее в хора на баща си и пак там се научава да свири на цигулка.) Вече повече от век съвестни изследователи разкриват подробности от драмата на „Титаник“. Оркестърът става герой на самостоятелни истории: от филмите Titanic: The Band Played On и Titanic – Band of Courage, до документално-образова-телния „Гибелта на „Титаник“ и Варна“, създаден за Музея на историята в морския град от д-р Олег Бенов, Християн Облаков и Владимир Янев. Цигулката на Уолъс Хартли също продължава да живее 103 г. след смъртта му: тя бе открита на таван във Великобритания през 2006 г. Металните елементи на инструмента от палисан-дрово дърво са ръждясали от морската вода, той вече не е годен за свирене, но въпреки това бе продаден на търг за забележителните 1.45 млн. долара. Когато тялото на Хартли изплува две седмици след катастрофата, цигулката е привързана за тялото му. Тя е особено скъпа на музиканта, защото е дар от неговата годеница Мария Робинсън. Върху дървото е гравиран надпис „За Уолъс по случай нашия годеж“. В началото Уолъс се колебаел дали да приеме работата за „Уайт стар лайн“, тъй като току-що е предложил брак на Мария. Но в крайна сметка отплава с „Титаник“ и двамата годеници никога повече не се срещат. /КРОСС/
