Когато през 1912 г. балканските държави /България, Гърция, Черна гора и Сърбия/ се готвят за война с Османската империя и създават коалиции помежду си, тя се намира във вътрешно политическа криза – след неуспехи във война с Италия през юли 1912 г. младотурците са изместени от партията “Свобода и съгласие”/Хюрийет ве иттиляф/, която сформира правителство от опозиционните сили. То трябва да направи постъпки пред Великите сили да окажат натиск върху балканските държави, които се готвят за война. На 13 октомври 1912 г. съюзените балкански страни връчват нота, с която искат Портата да въведе реформи в европейските си владения. Пред заплахата от задаващия се нов военен конфликт на 18 октомври в Лозана е подписан мирен договор с Италия и османците окончателно изгубват Триполитания и Киренайка. Още същия ден балканските съюзници уведомяват, че се считат в състояние на война с Турция. Правителството на Ахмед Мухтар Паша подава оставка и е създадено ново, начело с Кямил Паша, което също провежда политиката на партията “Свобода и съгласие”. Османските въоръжени сили са в безпорядък. В редовете им се ширят партийни борби и противоречия. Когато съюзническото настъпление започва, войските търпят поражение по всички фронтове. Българската армия обсажда Одрин, печели битките при Лозенград и Люлебургас и излиза на Чаталджа. Македония е окупирана от съюзниците. Гърция стъпва на Крит и обявява присъединяването му заедно с няколко други егейски острова. Прекъсната е сухопътната връзка с Албания, която обявява независимост. За няколко седмици османците изгубват почти всичките си европейски владения. На 3 декември 1912 г. правителството подписва примирие с България.
Във фонда на Регионален исторически музей – Разград се съхранява една изключително интересна книга – “Моята дейност през Балканската война, 1912” на Махмуд Мухтар Паша, командващ тогава Втора източна армия в турската войска. Преводът е под редакцията на майор Д. Азманов, издание на печатница “Военен журнал”, София, 1913 г. Авторът е роден на 1 декември 1867 г. в Цариград и е син на бившия велик везир, наречен след Руско-турската война “Гази” /победител/. Изпратен в Германия, за да усъвършенства военното си образование, той е записан през 1887 г. като прапорщик в списъците на 2-ри Гвардейски пехотен полк. Завършвайки курса на военното училище в Мец, Махмуд е произведен подпоручик, като остава през следващите седем години в същия полк, напускайки го само временно, за да влезе във военната академия и да премине стажовете на Генералния щаб.
Завърнал се в Турция през 1893 г., той се отличава в Гръцко-турската война 1897 г. с верния си окомер. Лишен от коня си, убит под него, Махмуд Мухтар продължава пеша боя. Атаката е неуспешна поради некоординираност в действията на различните родове войски. В началото на войната султанът / Абдулхамид ІІ/ му забранява да се сражава, но той заминава по своя инициатива за театъра на военните действия. Турските военни историци дават висока оценка за участието му в тази война, за личния му пример като военачалник.
Махмуд Мухтар Паша е приемник на европейски идеи, заради което си навлича подозрения от страна на Хамидовия режим. Единствено благодарение на високото положение, което заема баща му, и на женитбата му с принцеса Нимет той успява да избегне заточението. След Младотурската революция от 1908 г. Махмуд Мухтар Паша може да даде свободен ход на своята дейност и да приложи военните си познания. /Дотогава е принуден да води живота на всички турски офицери, бездействайки в спокойните канцеларии или радвайки се на големите привилегии на високите длъжности.
През юли 1908 г., назначен за командващ на 1-ва армия, “по внушението от Махмуда царските принцове бидоха изтръгнати от харемския кеф, за да влязат във военните училища, та да поемат действителното командване на разните войскови части” – пише в биографията му Имхоф Паша.
В качеството си на началник на Илдъзката дивизия, той се вълнува от проблема с отсъствието на всякаква дисциплина и безредиците в личната гвардия на султана. С риск да се сблъска с установените дотогава обичаи, не се поколебава да предприеме енергични мерки. Заплашвайки на няколко пъти, че ще се оттегли от командването, Махмуд успява с енергията си да съкруши албанците и сирийците, като премахва привилегиите на тези войски и отстранява най-буйните между кадрите.
През април 1909 г. избухва контрареволюцията. Една от първите жертви на реакцията е Махмуд Мухтар Паша. Старотурците заплашват живота му. Нерешителността на министерския съвет става причина да бъде пропуснат удобният момент и войските преминават към бунтовниците. След като си подава оставката от командването, генералът преминава през редовете на размирниците. Със съдействието на приятели успява да избяга от Цариград в момента, в който бунтуващите се заобикалят къщата му. При ревизията на чиновете той е понижен в чин полковник, тогава напуска временно армията и е назначен за генерал-губернатор на Айдънския вилает /Смирна/. На тази служба Махмуд Мухтар Паша се отдава изцяло на възстановяването на реда, особено стараейки се да изкорени бандитството. Когато напуска длъжността, от шест банди /гръцки и турски/, вилнеещи из околността преди това, е останала само една, и тя наполовина.
Махмуд Мухтар е повикан като министър на флота в кабинета на Хак Паша. Произведен за втори път генерал, в продължение на една година силно се чувства неговата дейност във всички клонове на министерството. През 1912 г., при избухването на Балканската война му е поверено командването на Трети армейски корпус в Лозенград. Флотата е подготвена за нови военни действия, като всички годни параходи са поправени, купени са 66 нови кораби, като между тях е и първият “Дреднаут”. Тонажът на флотата е удвоен.
В биографичните бележки Имхоф Паша отбелязва, че държанието на Махмуд Мухтар като командир на Трети корпус е отлично, той е в действителност душата на всичките действия. “Не е той виновният, че усилията му не се увенчаха с успех, причините за поражението са независими от него, те бяха неведнъж вече коментирани от пресата…”
Тежко ранен при едно разузнаване, Махмуд Мухтар не успява да довърши изпълнението на плановете си. Лекуват го най-напред в германска болница в Пера, след което той се оттегля в палата си в Мода до окончателното си оздравяване. Владеещ отлично немски и френски език, Махмуд Мухтар Паша е написал няколко труда по въпросите на преминаването на Дунав, войните на баща му и укрепяването на Цариград. “Моето участие в Балканската война 1912” е един сериозен труд, тъй като авторът е участник във войната, свидетел и главно действащо лице в събитията. Съвсем естествено е присъствието на една пристрастна оценка. Но пък непосредствеността на впечатленията придава по-висока стойност на книгата, като са приложе и автентични документи.
Модерният поглед върху историческите събития включва и другата гледна точка, тази на противниковата страна. Първоначалното намерение на българските издатели е да направят превод от немски език, като първи превод на турския оригинал, тъй като преводачът – известен инструктор в турската армия генерал Имхоф, вдъхва доверие. За тази цел се обръщат към автора, за да получат разрешението му. В любезно писмо той дава своето разрешение за превода, но препоръчва да се възползват от френския превод, извършен с неговото участие и ръководство.
В хода на изложението на бойните действия авторът дава сведения за настроението във войската. Неговите бойни части участват в боевете при Лозенград, Ереклер, Петра, Бунар-Хисар, Люле-Бургас, Карагач, Чаталджа – сраженията, в които техни противници са бойните части на 4-та Преславска дивизия, в състава на която влиза разградският 19-ти пехотен полк. В този смисъл трудът на Махмуд Мухтар Паша е интересен с трактовките, които той дава за пораженията, понесени от турската войска. Ето как проблемът е интерпретиран в Заключението на изданието: “Погромите при Лозенград, Люле-Бургас и Куманово след Плевен и Гедиклер могат да се сравнят само с Иена след Росбах. Ние обаче нямахме противник един Наполеон и нашите военачалници не бяха невежи в правилата на модерната война, както тогавашните пруски генерали. Причината на погромите се крие не толкова в стратегически грешки, колкото в недостатъци в организацията и бойната подготовка от мирно време, в политическия и морален разплох и в недостатъци на характера.”
След Руско-турската война започва разложение в турската войска, причините за което са дълбоки и сериозни. Взетите по време на управлението на Абдулхамид войници не са обучени и дисциплинирани. Макар че през последните години редифите няколко пъти са свиквани на обучение, за две седмици не би могло да се даде необходимото военно възпитание, “което способни офицери с две-три годишна настойчива работа дават на европейските армии”. В нито една войскова част не се спазват програмите на обучението. Печално е обстоятелството, че войниците са неграмотни, а по-голямата част от тях са нестроеви и откупени. Редифите се отзовават неохотно на мобилизацията и за попълване на нещатното число се вземат в строя неотбрани наемници. Криво е изтълкувана и една заповед на Военното Министерство, съгласно която два пъти в една година редифите не бива да се свикват. Командирите на редифските табури напускат при това общата мобилизация. Последният низамски набор също е разпуснат точно преди мобилизацията – обстоятелство, което оказва също вредно влияние. По силата на закона за ревизия на офицерските чинове повечето от военните части се поверяват на неопитно командване. В турската армия никога на офицерите не се е гледало иначе, освен като на чиновници в униформа – това твърди самият Махмуд Мухтар Паша. Преподаваната от 30 години във военните училища тактика и прикладна стратегия оказват влияние върху пораженията. А и в турската войска никой не изучава военна история.
“От всичко гореизложено се вижда, че причините на нашето поражение трябва да се дирят не в силата на противника, а в собствения наш разплох. Постигналият ни тежък удар на съдбата не иде от неприятеля, а от природните закони поради трупана от векове вина. Да, ето истината! Туй, което накара нашите войници да отстъпват и да бягат, не бяха неприятелските войски.”
Такава е гледната точка на един военачалник в армията, която претърпява поражение по време на Балканската война. Разбира се, неговата истина не би могла да бъде друга – той не би могъл да отчете настроението в българската войска, която воюва в името на една голяма и велика идея – националното обединение на народа ни. Друг е въпросът, че шансът ни е проигран – но това е вече друга тема…
Нели НИКОЛОВА
На цветната снимка: султан Абдулхамид ІІ