Съвсем наскоро излезе от печат едно неголямо като обем, но много интересно и богато като съдържание издание със заглавие „Знатният род Първановци от село Горно Церовене”.
Книгата съдържа мемоарите на Милка Апостолова, затова и името й стои като автор. Съставител е Димитър Церовски – краевед, изследовател – генеалог. Самият той по майчина линия е с родов корен от Горно Церовене, община Монтана. Роден е през 1985 г., а интересът му към родовата история датира от 1998 г., т.е. от 14-годишна възраст, което е похвално. Това е третата издадена му книга, преди нея има още две – „Нашите потопени живовски корени” /2012 г./, „Горноцеровските ни предци” /2013 г./. От 2005 г. членува в Дружеството на краеведите в гр. Монтана и участва активно в неговите четения. От 1999 г. той е постоянен дарител на Историческия музей в родния си град и заслужено получава благодарствени писма от Регионалния исторически музей – Монтана, от Научния архив на Института по етнология и фолклористика при БАН. Хобито му е краеведската и генеаложката научно-изследователска дейност.
Интересът към подобен род проучвания у Димитър Церовски се поражда от семейните предания, които му разказва баба му. По-късно има вече и публикации в местния печат, в списание „Будител”, в списание Родознание – Генеалогия”. Участвал е в документални филми за село Живовци, работил в ТЕМП – в траколожка експедиция за могилни проучвания.
В предговора на изданието сам той разказва как е попаднал на историята на рода Първановци. Когато през лятото на 2015 г. пребивавал в с. Горно Церовене, един ден вкъщи дошли неговите съселяни дядо Езекия Николов и Ботьо Павлов и тъй като за жителите на селото не е тайна, че той се интересува и проучва историята на селото и родовете, му донесли една голяма тетрадка.
Разказали му, че Милка Даскалицата е описала историята на нейния род Първанови и най-вече на нейното семейство. Името ѝ е отдавна познато на Церовски, както и родът ѝ. След известно време тръгва по следите на тетрадката, като стига и до личния архив на Милка Апостолова, в който открива интересни стари семейни фотографии и лична кореспонденция. Синът ѝ инж. Бисер Ценков радушно приема предложението му да бъдат издадени спомените в книга. В изданието съставителят е добавил и някои приложения, като лична кореспонденция, две кратки статии за по-известни членове на рода, а също и доразвива родословието на Първановия род. И всичко това е в резултат на нови проучвания и връзки. Голяма част от потомците на рода са разпръснати из различни краища на България, както и в чужбина. Общият обем на книгата няма и сто страници, но съдържа много интересна и ценна информация.
Авторката Милка Апостолова е започнала да пише „Родова книга на нашия голям и знатен род Първановци от с. Горно Церовене, Фердинандско” през далечната 1986 г. Както сама отбелязва, целта ѝ е „да предам на поколенията на моите деца и внуци примера на деди и прадеди”. Книгата е структурирана в две части, като в първата част са предложени записките на авторката Милка Апостолова за рода Първановци, а във втората част съставителят Димитър Церовски предлага на читателите богат документален материал, който обогатява историята на рода. Използвал богат набор от допълнителни извори и източници от личен и официален произход.
От този род са търговци, земеделци, учители, лекари, икономисти, инженери, От този род са Гоцо Първанов – народен представител в Третото Обикновено народно събрание, избран от Фердинандска /Монтанска/ околия; Гоцо Петров – юрист, убит по време на Първата световна война; летецът – изтребител Богдан Илиев, офицер, подполковник, кавалер на „Орден за храброст” и на орден „Александър Невски”. От този род е Михаил Петров – офицер, чиято кариера го изпраща в Североизточна България и в Разград, където свързва живота си с Пенка Камбосева, майката на бъдещия министър-председател на България Иван Багрянов.
Авторката на мемоарите Милка Апостолова е родена на 28 април 1909 г. Основното си образование получава в родното си село Горно Церовене, а гимназия завършва във Фердинанд. Две години учи и в Педагогическото училище в Лом. Завършва през 1929 г. и е назначена за учителка в родното си село в началното училище. Има богата и интересна биография, учителствала е и в Македония. През целия си живот е отдадена на училищната и обществената работа, което за нея е дълг и чест.
Родословната книга на своя род тя започва да пише на 77 –годишна възраст, с желанието да предаде на потомците примера на деди и прадеди. Завещава книгата да се предава на първородния син от нейните потомци. Заветите е формулирала в пет пункта:
1.Научете децата, додето са живи, да живеят сговорно.
2.Да знаят, че знанията се придобиват на младини с труд и чест
3.Без покрив и без стреха в живота да не остават.
4.Да обичат земята и да я пазят.
5. Родината е втора майка на човека.
* * *
Родът Първановци води своите корени от далечното село Росомач, сега на територията на Сърбия, където по време на турското робство живеел Станул с жена си Минка. Интересна е причината, поради която се налага преселването. Един ден у тях отседнали еничари. Дядо Станул скрил другите деца, а малкият Първан останал да прислугва. След голямата гощавка домакинът изважда кесията, за да плати зъбния данък на турците. Те обаче отказали да вземат бакшиша и казали, че искат да вземат с тях в Анадола малкия юноша Първан. И го грабнали на конете си. Не се знае колко години е прекарал той там, но след време намира начин да избяга от лагера и се настанява като слуга в една аптека в Цариград /Истанбул/. По време на престоя си там изучава лековитите билки и става знахар. Узрял вече, се връща в Росомач. Бил бунтар. Но тъй като турците го откриват, той се принуждава да търси друго убежище. Така се преселва в с. Горно Церовене. По това време местността била гориста и откъсната от пътища. Тук той създава свое семейство и слага началото на големия Първановски род. Родили му се седем деца: Станул, Мито, Илия, Петър, Иван, Гоцо и Минка. С наученото билкарство станал знахар билколечител.
Един от синовете му – Петър Първанов се оженил за знатна девойка от с. Чемиш, на име Игната. Тя по рождение била дъщеря на „кнез”, затова и я наричали Княгинята. /По западните български територии, както и в Сръбско, по време на османското владичество думата „кнез” има значения на селски велможа, първенец, значение, близо до това на думата „кмет”, в наши дни се доближава повече до функциите на областен управител/. А тя – висока, стройна, фанатично чиста, с висок интелект, грамотна, знаела много народни песни и приказки. В себе си носела борческия и патриотичен дух на баща си. Била член на революционния комитет на Васил Левски, образуван в Горно Церовене. И когато Апостолът бил в Лопушанския манастир, дошъл и в селото да проведе събрание. В комитета била цялата Първановска фамилия, а по време на заседанието баба Игната с пушка в ръка била часовой.
Петър и Игната Първанови имали шест деца, на които дали солидно образование. Едно от тях е Апостол – бащата на Милка Апостолова, авторката на мемоарите. Тук ще обърнем внимание на две личности, описани в книгата, които са свързани с историята на Разград – Михаил Петров и Иван Багрянов. Михаил е другият син в семейството, който е офицер, чиято военна кариера го отвежда в Североизточна България и … в Разград. Тук той се жени за Пенка Колева Камбосева /1873 – 1935 г./, която вече е загубила първия си съпруг Иван Димитров Багрянов през 1893 г. и с който имат син – бъдещият министър на земеделието и министър председател на България Иван Багрянов.
В мемоарите си Милка Апостолова описва Пенка Камбосева като жена с високо образование, свирела на пиано, наследница на много земя и майка на Иван Багрянов. А за Михаил разказва, че във времето, когато била учителка в родното си село, заедно с първия лекар там открили трапезария за бедните ученици и един от тези, които се отзовали на молбата да помогнат с парични средства, бил Михаил Петров. А доведеният му син Иван Багрянов, авторката на спомените описва като една изключителна личност. Тя дава биографични данни за него, но и разказва за срещите му с нейното семейство в село Горно Церовене, за разговорите му с баща ѝ Апостол. А с милите жестове, които прави, Иван Багрянов засвидетелства любов към техния род.
Като министър на земеделието Багрянов идва в Горно Церовене и в общината организира малка приемна, за да изслуша молбите на хората. Милка Апостолова го описва такъв, какъвто е останал в нейните спомени:
„Какъв беше Багрянов като човек? Среден на ръст, със сини очи, леко пречупена коса, енергична походка, мъжествен аристократ. Това обаче не попречи да бъде естествен, неподправен, достъпен за всички. Той хранеше силна любов към хората и живота. Личност, която излъчваше светлина и с това омайваше всички. Като нежен лъх той допираше до тях. През Първата световна война по време на отпуска си идва в с. Горно Церовене да види дядо си Петър и баба си Игната Първанови. Най-напред се отбива в кръчмата на моя дядо по майка ми, дядо Пенчо Попов, сяда на пейката и заговаря с хората. Разказва им за войната, за фронта, за всичко, свързано с войнишкия живот. Питат го церовчани: „А ти, сладкодумно, чие дете си?” Той отговаря: „Аз съм внук на дядо Петър Първанов.” После отива у дома. Вечер до късно седи на трикрако столче и разговаря с дядо и баба.
Багрянов беше обаятелна личност. До болка го болеше за утрешния ден и за България. Беше образ, който те държи в плен, топъл, живеещ за другите.”
На следващите страници авторката на спомените разказва за сина му – Михаил, който има две деца. След събитията от септември 1944 г. семейството се изселва от Разград и отива в Шумен. Там е къщата и имението на майка му Емилия.
* * *
Втората част на изданието съдържа приложения, които включват кратко родословие на рода Първанови, кратко родословие на рода Кръньови, автобиография на Апостол Петров Първанов, биографични текстове за Гоцо Петров и Гоцо Първанов Станулов, както и семейна кореспонденция, факсимилета на документи и фотографии. Похвално е, че съставителят не се ограничава само с публикуване на спомените на Милка Апостолова, а доразвива и дообогатява информацията. За което пък той самият прави много нови проучвания, включително и създаване на нови връзки. По този повод се свърза и с наследниците на Иван Багрянов /респ. Михаил Петров/ в Шумен, а също и с Регионалния исторически музей в Разград. Така изданието оформя своя принос в няколко посоки – като „поредната тухличка в надграждането на местното краезнание, принос към историята на Монтанския регион”, но така също и към историята на Разград, към исторически личности, свързани с града ни. А в по-широк план – и с националната ни история.
Нели НИКОЛОВА – Регионален исторически музей, Разград