Годишнината от Шипченската епопея е добър повод да си припомним ентусиазма и въодушевлението на онези българи, които се стичат доброволно в онази военна част в състава на Действащата руска армия, наречена Българско опълчение, за да се сражават за Освобождението на България. Тя е най-ярката изява на националноосвободителното ни движение по време на Руско-турската война 1877 – 1878 г. Историята ѝ започва още през есента на 1876 г. В полза на тази идея действат БЦБО, Одеското българско настоятелство, Славянските комитети. Всъщност окончателното решение е взето от руския император Александър II на 13 ноември 1876 г. /стар стил/. На 17 април 1877 г. /пет дни след обявяването на войната/ е издадена императорска заповед и са етвърдени „Правила за създаване на Българско опълчение”.
Основната задача на опълчението е да оказва съдействие на руските войски, като поддържа реда в освободените земи. В Кишинев е сформирано ядрото на опълчението от около 700 души, наричани първоначално „Пеши конвой на главнокомандващия”. В Кишинев, а по-късно и в Плоещ, където е преместен лагерът на Българското опълчение, са сформирани 6 опълченски дружини с обща численост 7440 души. Началник на опълчението е ген. Столетов. На 6 май 1877 г. тържествено е връчено Самарското знаме, дар на Българското опълчение от жителите на гр. Самара.
Българското опълчение е включено в състава на Предния отряд на Руската армия. На българска земя са сформирани нови 6 дружини /т.нар. втора серия/ и конната сотня. След боя при Стара Загора Предният отряд е разформирован, а Българското опълчение влиза в състава на Южния отряд. Бойната летопис на Руско-турската освободителна война отрежда достойно място на доблестните български опълченци. В хода на Шипченската епопея през август 1877 г. българските опълченци се сражават с необикновено себеотрицание в името на така жадуваната свобода.
От Разградския край доброволците са разпределени във всички дружини на опълчението: 1 дружина – 9 участници; 2 дружина – 3; 3 дружина – 11; 4 дружина – 12; 5 дружина – 10; 6 дружина – 10; 7 дружина – 2; 8 дружина – 4; 9 дружина – 1; 10 дружина – 2; 11 дружина – 1; 12 дружина – 2 и в конната сотня – 1. Някои от опълченците по време на бойните действия са приведени в други дружини. Своя принос за националното освобождение дават 68 доброволци от Разградския край. В сраженията 2 от тях са убити, а други – ранени. За проявен героизъм и мъжество опълченците от Разградско са наградени с различни воински отличия, включително и най-високите.
Проучванията за опълченците от Разградския край са публикувани в справочника „Опълченци от Разградско” с автори Елена Иванова, Маринка Гочева, Йордан Гиндузов, издание на Разградския исторически музей. От тези проучвания става ясно, че повечето от опълченците ни са участници в 1-вата серия дружини, проявили истински героизъм в боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново. Сред тях са имената на Антон Йорданов, Николай Стоянов, Илия Трифонов, Иван Колев, Николай Пенов, Георги Халачев, Антон Стоянов, Атанас Рядков, Константин Иванов, Геро Василев, Николай Петов, Неделчо Тодоров, Атанас Колев, Петър Рошков, Георги Стоянов, Ганчо Николов, Петър Иванов, Доси Добрев и много други.
Тук ще ви разкажем за един от тях – Пенчо /Петър/ Мянков /Янков/ Молдованов.
* * *
Роден в гр. Дряново около 1846 г. в занаятчийско семейство. Доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г. В списъците на опълченската дружина е записан: Петър Янков от Дряново. Унтерофицер, 3 дружина, 4 рота, постъпил на 28 април 1877 г. Приведен в 9 дружина, 1 рота. Произведен на 16 юли 1877 г., приведен в 3 дружина, 3 рота на 6 февруари 1878 г. В отпуск от 12 април 1878 г. до 22 април 1878 г. Уволнен на 29 април 1878 г.”
След края на войната се завръща в родния си град. Към 1890 г. се преселва със семейството си в Добруджа. Купува къща в с. Тетово, Разградско. От 1891 – до 1895 г. живее в гр. Балбунар /дн. Кубрат/. Работи като чиновник в земеделската банка. Две години е и училищен настоятел в града. През 1895 г. се установява в с. Месим махле /дн. Мъдрево, Кубратска община/. Купува ниви, отваря бакалница. Занимава се с мутафчийство /обработване и тъкане на козина/.
След Първата световна война живее в Тетово, тъй като с. Месим махле остава под румънска власт. Умира през 1929 г. в Тетово. Погребан е в двора на църквата.
Неговата вълнуваща лична история е влязла в сюжета на разказа „Присмяла му се” в сборника с разкази със заглавие „Фатиге” на Стоян Шиклев. /БИБ, „Избрани страници” – София, 1938 г./. Семейната снимка, както и сборника, ни предостави неговият внук – Стоян Ганев. Правописът и стилът от оригиналното издание са запазени.
ПРИСМЯЛА МУ СЕ
Вървят в прави редици запъхтяни войници по прашните улици на дълбоко провинциален градец. Песните им се подемат от една рота в друга.
Всичкият прах като че ли се беше натрупал по ботушите и сивите шаячни дрехи на войниците. Устата им зажадняли за вода, чакаха с нещо да се понаквасят.
Всички жители на града се бяха натрупали по тарабите на големите заградени дворове. Можеше да се наредят всички от семейството и все пак щеше да има място за още много други любопитни, защото там дворовете не са тъй малки, тесни, както в големия град.
Такава дълга броеница от хубави моми имаше и пред двора на Кескин Пенчо. Те се подиграваха, закачаха се с минаващите войници.
У …че големи ботуши има оня, русия.
Ами я гледай онова джудже, потънало в шинела си.
Ружо, Ружо… гледай оня, едва си влачи шкембето. Ха… ха… ха… – подземе се веселият смях на безгрижните моми.
Само Мария мълчеше. Тя, седнала на последната черга на земята, на един малък чекрък навиваше масури, за платното, което майка ѝ тъчеше за прикя.
Ти защо не дойдеш да ги гледаш, ма Марийо? Не ти ли харесват?
Та какво ще им гледам, войници.
Да се посмеем ма … стига си била такава. Тю … днеска са тука, утре ги няма. Я ела, ела…
Мария не можа да устои на изкушението, което ѝ предлагаха другите и другарките ѝ не видяха кога се залепи на стобора. Така момите наредени отстрани приличаха на накацали ластовички по телеграфна жица. Белите им забрадки се виждаха отдалече.
Дълги редици от войници, наредени по четирима, продължаваха да маршируват по улиците и тропотът на подковани ботуши, като ехо, се разнасяше из целия Балкан.
У … вижте, вижте оня. Боже! … какви дълги мустаци има – се провикна високата Мария.
Колкото боя ми. Господи, един мъж да остане на земята, не бих го взела за мъж.
От вика на Мария всички войници се обърнаха към Пенчо Молдована и започнаха да го закачат.
Молдован, в твоята градина ли ги хвърлят тия? Би ли я залюлял на направената люлка от мустаците си? – Така смехът и закачките се предаваха от редица на редица на разпуснатите войници, които имаха „свободно”и можаха да гледат на всички страни, едва влачейки изморените си крака.
Мари Марийо, какво направи? – Чуха те всички.
Защо ме извикахте я … хубаво си бях поседнала, ама вие като казахте гледай, та гледай, на сега видяхте ли? – и засрамена наведе глава над чекръка, на който продължаваше да навива масури.
Нищо, нищо ма… де ще те срещне той вече, мина и замина.
Успокоена, Мария продължи с тих разтреперан глас:
Ама не съм ли права? Видяхте ли оня дългия какви мустаци имаше? Отзад на главата му могат да се вържат. На, там ми се спряха очите, затуй не можах да не извикам. Пък най-сетне и за пръв път виждам такова чудо. Нямам ли право да се посмея, а? … Ха … ха … ха …
И всички едновременно се засмяха и като че ли с това оправдаваха напълно Мария. Тя си вдъхна и високо запя една песен, която току що беше съчинила:
Недай, Боже, да ми се падне,
такъв с големи мустаци
сред бял ден по пладне
с тях ще помета
градските сокаци…
Ха … ха … ха … И смехът на момите не стихваше.
* * *
Свечеряваше се. Тропотът на ботуши се чуваше из далече. Всички се разотидоха. Мария остана да разчисти двора. По-после, пременена, седнала на боядисаните с бяла вар стълби пред тяхната къща, чакаше нетърпеливо своите дружки, които по уговорка щяха да дойдат, за да отидат на чешмата за вода.
През всичкото време Мария мислеше за оня войник, с дългите мустаци и не можеше да се успокои, че беше го обидила.
* * *
Войната се прекрати. Завърнаха се всички мъже по домовете си. Мария също посрещна доволна баща си. Други плачеха, защото бяха загубили на бойното поле свои близки.
Бащата на Мария не можеше да й се нарадва.
Голяма мома си станала, Мария… Трябва да те женим вече.
А бе, станала тя… ама да знаеш къде ѝ хвърчи акълът – се обади майка ѝ. По Горановия нехранимайко, ама да видим къде ще му излезе краят.
Никакъв Горанов син. Ще си намерим ний момче да ѝ е прилика, да ни е здрава момата, рано е още да мислим за сватба. Кака ѝ най-напред трябва да наредим, че тогава нея.
* * *
Минаха няколко месеца, откакто бе свършила войната. Един ден Мария, седнала на одъра в тяхната голяма къща, кроеше нещо. Всички свои премени тя сама шиеше, защото беше много похватна. По едно време се зачу кучешки лай. Мария се обърна към пътната врата и видя отдалече, че идват Ружа, Цанка и Тинка.
Гласно, едновременно и трите приятелки говореха нещо, но тя не можеше да ги разбере.
Какво се е случило ма? … че толкова сте се ухилили.
Какво ли? Чувай, оня е дошъл в града.
Кой ма… – на Мария нито за миг не ѝ дойде на ума за кого става дума.
Оня, мустакатият. С цивилни дрехи, да го видиш какъв е хубав. Търси вашата къща.
Мария се изчерви … И нервно продължаваше да крои нещо на една тънка материя. Сърцето ѝ затуптя от страх размесен с неизвестност. Нищо нямаше, а трепереше, като че ли предчувстваше нещо, което щеше да се случи с нея. Заедно всички излязоха весели и радостни на улицата, само Мария мълчеше и тревожно изживяваше всичко.
Пенчо Молдованов с тежки и бавни крачки, воден от кръчмаря Колю Куцото, се запътиха към дома на Пенчо Кескиня.
Захлопаха тревожно на големите пътни порти на Кескиновия дом. Кучетата се разлаяха, а Мария отвън двора гледаше като занемяла и какво ли не ѝ идваше на ума. Дали няма да се оплаче на баща ѝ, че като е минавал есенес, тя му се е подиграла. Дали е чул всичко … Боже … Ружо, какво направих – и тя силно се притисна в приятелките си.
Не бой се, Марийо, не бой се. Той да не е дете ма! Какво се страхуваш. Може да е някой търговец, щом пристига с Колю Куцото, може и вина да прекупува. Вашите вина нали не сте ги продали?
Не сме.
Е! Тогава … за туй идва, за туй …
Всички приятелки продължаваха да я успокояват, като измисляха най-различни поводи за идването на новия посетител. Не смееха да оставят Мария самичка. Тя се страхуваше да се прибере, чакаше да излезе гостенинът от тях, за да се прибере, защото се страхуваше от баща си. Той винаги ѝ казваше да не се присмива на хората, а тя какво направи: присмя се и то на един войник.
Мария по-късно реши да отиде у лелини си. Там тя научи, че годежници са дошли у тях и не можеше да повярва. Годежници за нея. И то кой – оня, дългомустакатият.
Тя не можеше да разбере какво става с нея. Как ли ще може да го върне? До сега връщаха всички Мариини кандидати под предлог, че по-голямата ѝ сестра не е женена още. А сега, ето, Мария е вече мома за женене. Кака ѝ отдавна задомиха.
Бащата на Мария даде веднага положителен отговор. Той добре познаваше Молдовановския сой и без да мисли повече, за благото на своето чедо, веднага се съгласи. Уговориха и сватбата. Лесно се женеха тогава младите. Щом старите са съгласни, младите трябва да се покоряват.
Кой баща мисли лошо на детето си?! Кескиня увещаваше малката си дъщеря, като забелязваше, че тя протестира и е недоволна. Мария си легна разплакана. Отначало тя не се съгласяваше, но после, по настояването на всички роднини, отстъпи. Пък и от друга страна Молдованеца не ѝ се видя толкова суров и тежък, колкото тя мислеше. Напротив, сега на нея ѝ се стори, че той е добър, отстъпчив.
Богат е – казваше баща ѝ. – Няма от нищо да те лиши. А Горанов Петко, какво може да ти даде? Този човек службата си е изкарал, работа има, а твоят хубостник – нехранимайко, яде наготов парите на баща си.
Как всичко се нареди, сама Мария не знаеше. Докато се опомни, всичко беше свършено.
Ти ме подигра – каза Молдованеца на Мария. – Не се разсърдих. От него ден за тебе закопнях и ето на, сега … доволен съм, че те спечелих. Един мъж да остане на света, казваше ти, пак не би се оженила за мене, а виждаш ли? … От толкова мъже пак на мене си била обречена.
По-късно една хубава кола, впрегната с два големи алести коня, отнасяше младоженците към селото на Молдованеца, а звездите отгоре потрепваха от всяко тежко удряне на конско копито.
Материалите подготви: Нели НИКОЛОВА, РИМ – Разград