Пламен ДОЙНОВ: Раздялата с миналото не бива да ражда отмъщение или присъда, а същностно разбиране и просветление

Пламен Дойнов е доцент в Нов български университет, един от основателите на департамента „Нова българистика” и негов ръководител от 2012 г. съставител и редактор е на множество издания в областта на литературното творчество /поезия, литературен театър/ и в областта на литературната теория и история. Основател на авторския литературен театър, отличаван с множество регионални, национални и международни награди. Пламен Дойнов е сред осемте номинирани автори от Европа за Третото издание на наградата „Европейски поет на Свободата”, която се присъжда веднъж на две години в полския град Гданск.
В най-новата му книга „Балът на тираните” става въпрос за Нова политическа поезия. След премиерата на изданието в София и Велико Търново, точно на рождения си ден поетът я представи и в родния Разград. В препълнената зала на къща музей „Димитър Ненов” на 10 април т.г. публиката влезе в съприкосновение с поезия, която се твори в епохата на липса на цензура и свобода на автора, който да не взема страна, а да констатира политическата действителност от гледна точка на човешките ценности. Самият той рецитира стихотворенията си по своя уникален начин, като влиза в ролите на различни персонажи.

Доцент Дойнов, какво е усещането да бъдете точно на рождения си ден в родния си град?
Това е като завръщане към самия себе си, по-точно – към едно далечно „себе си“, което все пак си живее у мен и не го пускам да си отиде за нищо на света. Разград завинаги ще си остане моят град. А иначе е по-добре на рождения си ден човек да чете стихове, вместо да наднича от сатурновата си дупка.

От последната част на „Балът на тираните” става ясно, че Новата политическа поезия е реален, одухотворен образ, който има своите ценности и преживявания. Казвате, че „най-големият страх на Новата политическа поезия е да не бъде заподозряна, че е стара политическа поезия”. Това не звучи ли малко кокетно, все пак „поезия” е в женски род?
Приемам шегата. Не е хубаво, когато една поезия, каквато и да е тя, остарее. Но е факт. Случва се непрекъснато. Особено т.нар. актуална поезия, която разчита на прякото отразяване на събитията около себе си. Разбира се, в своите фрагменти имам предвид точно определена „стара поезия“ – политическата поезия от социалистическото минало, на социалистическия реализъм, която е уж политическа, но просто партийна поезия. Най-често това е пропаганда, облечена в метафори. Спомнете си голяма част от лириката на Младен Исаев, Димитър Методиев, Орлин Орлинов, Любомир Левчев и кой ли не – с различна степен на талантливост възпяват в мерена и непремерена реч диктатурата.

За да бъде Новата политическа поезия „ничия, непринадлежаща”, вероятно тя самата трябва да стои високо?
Опитва се. Не знам колко успява. Новата политическа поезия не бива да се изкушава от грубо злободневното, от целесъобразното писане, което винаги тайно или явно обслужва някоя партия или идеология. Най-важното е да си остава поезия, т.е. да поставя политическото като проблем на конкретното човешко съществуване, пронизано от същностни признания – с директни метафори.

А защо „изживяваща илюзията, че не може да бъде употребена за друго, освен за повече свобода”?
Защото Новата политическа поезия не бива и да си вярва особено. Трябва да бъде скромна в претенциите си. Да бъде нащрек, че идеята й за непринадлежност може да се опорочи. И защото няма как да оставим поезията сама да брани свободата. За опазването и увеличаването на свободата трябва всекидневна работа, често непоетична.

Да фокусираме вниманието на читателите върху „жертвите” и „палачите”. Крайно време беше да погледнем на тази тема от друг ъгъл, защото за да придобие някой опита на жертва, е необходимо да има и кой да изиграе и другата роля – на палача. После ролите се сменят, а историята е пълна с примери в потвърждение на тази „игра”.
Да, това имам предвид, когато припомням мисълта на Греъм Грийн – „Аз съм на страната на жертвите. Но жертвите се сменят.“ Тази игра трябва да спре. Впрочем през 1989 г. българското общество като цяло се справи с тази опасност. Имаше страстни полемики и грозни публични сцени, но не бе допусната смяна на ролите – играта на нови „жертви“ и „палачи“. Все по-ясно става, че в историята няма абсолютна морална позиция. Всеки, който си присвоява правото да говори от името на победилата веднъж завинаги правда, е потенциален палач. Дори да не убива пряко, той е диктатор на духа. Раздялата с миналото не бива да ражда отмъщение или присъда, а същностно разбиране и просветление. Това е трудната, но умна и добра свобода – свободата да не търсиш възмездие.

Разбира се, някои от стихотворенията не се харесват на една част от публиката и това е разбираемо. И как Новата политическа поезия се справя с подобни провокации – защото Новата политическа поезия е изпълнена с прозрения, които са в състояние да събудят читателя от една илюзия, която му е била вменявана за истина десетилетия наред?
Бих се притеснил, ако такава поезия се харесва от всички. Неприемането на някои стихотворения вероятно се дължи на това, че са твърде директни. Те търсят прекия път към хората, настояват за честно изричане. Не твърдя, че са точни или хубави. Но зная, че не хитруват, стремят се сплетат в едно тяло истината и поезията. Най-същественото е, че Новата политическа поезия не оставя безразлични читателите, а още по-малко зрителите и слушателите, пред които звучи.

„… внимавай за невлюбени самотници” и „… и вече си готов да учиш демоните на любов” – а дали това не е част от мисията на Новата политическа поезия? Ами ако демоните не желаят да ги учат на любов?
Това е краят на най-новото ми стихотворение „Влюбване в диктатора“ – още непубликувано, което четох вече в София, Търново и Разград… Но то има друг смисъл. Този цитат е всъщност иронична реплика към онзи всекидневен човек, който вече се е влюбил в диктатора и дори е готов да учи другите хора на любов към същия този диктатор, т.е. да налага любовта на невлюбените самотници, даже на демоните. Да налагаш насила любов или щастие някому е ясен симптом за диктатура. Никой не може да бъде научен на любов. Човек просто се влюбва. Затова се надявам демоните никога да не бъдат научени на любов. Нека си останат демони – демони на свободата.

Следователно мисията на Новата политическа поезия е друга, нека всеки читател открива нюансите за себе си. На нея желаем да става все по-нова, защото тя резонира с промените в обществото. На Вас благодарим за преживяването, което подарихте на разградската публика!

Нели НИКОЛОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.